Лий Кокрейн им го бе уредил, а Катлийн имаше някои резерви към началник-щаба. Бе твърде отдаден на работата си и тя се притесняваше за мъжа си. Хюго Фицдуейн имаше слабост към каузите и изпитваше дълбока симпатия към Америка. Хюго и Кокрейн и се струваха рискована комбинация. И, разбира се, тази комбинация вече бе предизвикала взрив от насилие, макар че, право да си кажем, едва ли можеше да вини Кокрейн за това. Или пък кой знае?
Още не си личеше, но Катлийн беше бременна в третия месец и я плашеше мисълта, че мъжът, когото обичаше, можеше да не присъства на раждането.
И все пак дълбоко в себе си знаеше, че е безпомощна. Предните на Хюго бяха удържали позициите си през вековете със силата на оръжието и склонността му да се изправи срещу някого изглеждаше програмирана в него. Цената за това обаче бе твърде висока… Бе видяла как го донесоха, надупчен от куршумите на терористи. А по-късно и самата тя бе въвлечена в терористичната акция, когато взеха майка й и баща й за заложници и изтръгнаха от нея информация как да убият Хюго в болницата. Бяха погубили баща й и при спомена още й прималяваше. Бе виждала истинското лице на тероризма и според нея Хюго бе прав — трябваше да бъде озаптен. Да, но защо точно от мъжа й?
Начинът им на запознанство бе твърде странен. Въпреки че се бе влюбила в него почти веднага, не бе очаквала да се получи нещо между тях. Беше някак като нагласено — пациент и медицинска сестра. Такава връзка рядко продължава дълго.
Но ето, бяха се оженили и бяха доволни. Преодоляха дори сянката на бившата приятелка на Фицдуейн. Итън бе живяла с него и му бе родила син, но бе обърнала гръб на дома, бе хвръкнала нависоко в нейния си медиен свят и Фицдуейн трябваше да отглежда Боти сам. Докато не се бе намесила Катлийн. Сега Боти бе като нейно дете, а скоро щеше да се появи и още един член на семейството. Това бе щастие, каквото не бе и сънувала.
Катлийн се усмихна — всъщност точно така си беше. Не бе идеално и съвършено, защото животът никога не би го допуснал, но истината бе, че преди не смееше да се надява на такова нещо.
Тя отново се усмихна, като си спомни Фицдуейн, заспал с малкия Боти в ръце. Едрият, висок мъж със стоманеносива коса, подстригана на четка, със странно нежни черти и без бръчки на лицето, с надупчено от белези тяло, и неговото мъничко, розовобузо момче, с разрошена коса, проснато върху баща си, чувстващо се в пълна безопасност в неговите прегръдки и абсолютно уверено в любовта му. Разбира се, Боти — името му всъщност бе Питър — не беше вече толкова малък. Бе станал на пет години и бе започнал неудържимо да расте, но все още бе любвеобилен и обичаше да се гушка.
Дано да продължи вечно, помисли си тя, децата растат толкова бързо. Ако им дадат възможност. Сянката на терористичната заплаха бе осезаема като никой друг път.
Първоначалният сблъсък на Хюго с тероризма бе случаен. Но любопитството му бе последвано от отвращение, защото всичко, което той ненавиждаше на този свят, го накара да затъва все по-дълбоко и по-дълбоко в преследването на Палача. Накрая нещата ескалираха в нещо далеч по-лошо, отколкото някой би могъл да предвиди. Фактът, че излязоха победители, бе кратковременна утеха.
След смъртта на терориста Хюго бе взел необходимите предпазни мерки, но всъщност се успокояваше, че насилието е вече зад гърба му. И точно тогава бе последвало отмъщението на Палача. Терор бе просто дума от речника, докато човек не се сблъска с него; чак тогава разбира, че е нещо по-лошо от всичко, което може да си представи. Защото той се превръща в действителност и се случва на теб.
Фицдуейн току-що бе преживял и втория си такъв сблъсък и вече знаеше, че това е нещо, с което трябва да свикне, и то може би до смъртта си. Той и семейството му бяха постоянно под заплаха.
Някой ден някой абсолютно непознат човек по причина, която според по-голямата част от цивилизованите хора би била лишена от всякакъв смисъл, щеше да се опита — и може би да успее — да отнеме живота му.
Денят беше горещ и влажен, какъвто можеше да бъде само един вашингтонски летен ден, но Катлийн потрепери.
Когато се бе омъжила за Хюго, тя бе приела този човек и ситуацията, в която се намираше. Вместо обаче да се противи, тя подкрепи решението на Фицдуейн да започне активно да се занимава с антитероризъм. Но само това, че бе взел правилно решение, съвсем не означаваше, че трябва и да е съгласна с него. На нея й трябваше жив съпруг, а не мъртъв герой.
За щастие Хюго не превърна работата си във фикс идея. Вършеше я просто защото трябваше да бъде свършена, но си даваше ясна сметка, че такава черна работа влияе отрицателно върху него. А характерът му не беше такъв. Затова се опитваше да върши и нещо друго, по-конструктивно. И това даде добър резултат.