Каранза бе добър познавач на военната история, обаче паметта му бе избирателна и спомените, подкрепящи тезата му, идваха от съвсем различно време. В едно нещо обаче бе прав: десантчиците бяха най-уязвими веднага след приземяването и преди още да са успели да разопаковат и да пуснат в действие тежката си огнева мощ. Но това съвсем не означаваше безпомощни. А някои от подразделенията с тежката бойна техника не бяха просто бързи. Те бяха изключително бързи.
Ала той нямаше никаква представа за хеликоптерите „Кайоуа“.
— Полковник! — обади се Ошима.
— Командире? — откликна веднага Каранза.
— Бих искала лично да водите контраатаката.
— Лично ли? — стресна се полковникът. — Хората имат нужда от вас — натърти Ошима.
„Ти ме обричаш на смърт, помисли си Каранза. Може да победим, но аз ще бъда убит.“ Ала странно, не изпитваше абсолютно нищо, освен известно нетърпение.
Ошима гледаше как Каранза излиза от бункера. На десетина метра по-нататък го очакваше бронетанковото му подразделение. Пред тях имаше огромна бронирана врата, задействана хидравлично, подобна на онези, които се монтираха в ракетните силози.
Вратата се отваряше директно пред хангара. За максимална ударна мощ при атака бронетанковото му съединение можеше да изкара наведнъж дузина танкове. Те можеха да бъдат унищожени един по един, но събрани, представляваха брониран юмрук, на който малко войници можеха да устоят.
Автоматът бе безполезен срещу танка. Тези, които защитаваха позициите докрай, биваха смазвани. АТ 4 и противотанковите гранатомети се справяха успешно с бронята, но това бяха оръжия за близък бой и освен това реактивната им струя отзад издаваше местоположението им. Фалангата танкове, напредваща бавно, но сигурно с бълващи огън оръдия и картечници, беше кошмарът на пехотинеца.
Генерал Майк Ганън гледаше как радиоантените се издигат. Новината за смъртта на Лейв Палмър току-що бе дошла и за миг го бе изкарала от равновесие.
Щабът на дивизията бе разположен в кратер от еднотонна бомба. Отгоре вече бяха метнали камуфлажната мрежа и в момента запъхтени войници укрепваха позицията с чували пясък. Не че генералите имаха нужда от специална защита — това се правеше да се запазят активни радиовръзките, събиращи се тук като в нервен възел.
Без радиокомуникациите 82-ра щеше да загуби по-голямата част от ефективността си. Полетите, артилерията, противотанковите подразделения, собствената бронетехника — маневрите на всички тези съединения трябваше да се координират. Хеликоптерите „Кайоуа“ и „призраците“ бяха очите и ушите на щаба. Разбира се, поотделно те знаеха какво трябва да правят, но при един десант всичко се развиваше със светкавична бързина.
Първа бригада се бе приземила и групирала и сега напредваше. Втора бригада помоли за артилерийско прикритие. Пред тях имаше цяла система от свързани един с друг бункери, защитени от минни полета. От въздуха вече бяха направили два захода, но на самолетите им бе свършило горивото и боеприпасите. „Призраците“ имаха друга работа. А 10 можеха да се използват, но поради някаква техническа причина не влизаха във връзка с тях.
Пълзейки по корем под силен противников огън, десантчиците прочистваха пътеки в минните полета, мушкайки земята пред тях с пръчки от фибростъкло. Бог знае откъде имаха куража да се занимават с такива неща. На това отгоре нямаха време за губене. При въздушен десант тази деликатна и опасна работа се вършеше в движение, друг начин нямаше.
Артилерията не се обаждаше. Една от батареите бе попаднала в минно поле и разчетите, хукнали да разопаковат техниката си, бяха дали жертви. Друга батарея беше посрещната от ураганен минохвъргачен огън.
На Ганън му липсваше Палмър. Дейв беше най-добрият началник-щаб, който бе имал, и двамата с него бяха чудесен тандем. Ганън беше незаменим при водене на хората в бой, а Палмър — превъзходен организатор, който създаваше, укрепваше структурите и поддържаше потока информация. От мисълта, че са го свалили и вече го нямаше, на генерала му прилоша.
А би трябвало да си в безопасност на шест хиляди метра височина. Явно при въздушен десант никъде не можеш да се чувстваш сигурен.