Тежък гръм от 105-милиметрова гаубица разтърси въздуха, последван от втори. Камуфлажната мрежа потрепери от взривната вълна. Взривът като че ли стресна генерала и го върна в действителността. Въпреки лайната, в които бяха попаднали, артилеристите отново бяха на линия. Той хвърли поглед на часовника си. Намираха се на земята вече двадесет и две минути. Съпротивата се оказа по-силна от очакваното. Въздушните сили унищожиха всяка от дадените им цели, но терористите се бяха окопали по-качествено, отколкото предполагаха. Освен това разузнавателната информация за мините не бе достатъчна.
Може да се готвиш колкото си искаш, но когато се стигне до битка, трябва да се биеш.
Ганън изведнъж се сети за супероръдието. Ако в Ливърмор грешаха, независимо от това, какво щеше да постигне 82-ра, много млади мъже щяха да загинат.
Оперативните започнаха да докладват за готовността на различните родове: хеликоптерите „Кайоуа“, електрончиците, артилерията, минохвъргачките, подвижните ракетни установки, монтирани на бронираните джипове, танковете „Шеридан“, тежките картечници… Всичко вече бе разопаковано и готово за действие.
Двадесет и седем минути — слаба работа! Можеха да го направят и по-бързо.
Ганън се вгледа в голямата оперативна карта. Най-хазартната операция беше водена от Фицдуейн. Той трябваше да стигне до хангара, да се свърже с Делта и заедно с тях да се опита да изкара Ошима от бункера й.
Според професионалното мнение на генерала, това беше недомислена работа, тъй като да проникнеш през няколко бронирани врати на двадесет метра под земята, бе равносилно на самоубийство. Въпреки това целта в този случай си струваше усилието. Ганън бе проучил досието на Ошима и лично бе видял резултатите от касапницата във Файетвил. Ошима бе най-близкото нещо до понятието „зло в чист вид“, което той бе срещал в живота си.
Фицдуейн, Ал Лонсдейл, онова момче от Вашингтон, Кокрейн, малката армия на Брок. Това бяха все качествени хора и не заслужаваха да умрат. Но и Дейв Палмър не заслужаваше да умре.
— Генерале! — обади се Карлсън, действащ като началник-щаб. — От Делта, които са на покрива на хангара, съобщават, че оттам излиза бронетехника, и то в големи количества. Двадесет Т55, а се появяват и още, сър.
— Ами полковник Фицдуейн? — попита Ганън.
— Тъкмо го предупреждаваме, сър — отвърна Карлсън. — Но той скоро сам ще ги види, насочват се право към него.
Лейтенант Брок, учебният полигон в Луизиана, помисли си Ганън. Противникът бе атакувал с цялата си мощ и бе поставил Брок в същата ситуация като тази.
С помощта на предварително разположени АТ 4 Брок разигра една от най-добрите ариергардни операции на пехота срещу танкове. Удряш два от тях, вдигаш малко дим и в последвалата суматоха се покриваш. После, когато пак поемат напред, ги биеш от друг ъгъл.
Но тогава „противникът“ бе по-слаб от този и макар че малко по-късно Брок бе „убит“, блестящо доказа, че правилната тактика на пехотата може да причини на танкистите доста мъки. Хвърляш го в смут, нанасяш му загуби, но крайният анализ показваше, че огневата мощ винаги надделява.
А тук не се намираха на учебен полигон.
— Кажете на полковник Фицдуейн да пропусне танковете покрай себе си — заповяда генералът — и да вдигне пушилка зад тях — той почука с пръст по картата. — Ще им препречим пътя с Втора бригада и ще ги пердашим по фланговете с ПТУРС и „Шеридан“. Искам да им оставим само един изход и той да бъде собствените им минни полета. Осигурете на Втора бригада цялата артилерийска поддръжка, с която разполагаме. Пуснете и кайоуите. Вкарайте и въздушните сили, но им кажете много да внимават — да се намесят чак след като се разбере кой къде е.
— Слушам, сър! — отвърна Карлсън.
Ганън бе чувал да говорят за 82-ра като за безобидно камъче, което най-много да друсне за миг прегазваща я танкова лавина. Тази забележка го бе засегнала дълбоко.
Сега щеше да покаже, че дивизията му е онова камъче, което преобръща колата.
Фицдуейн се притискаше в земята, а танковете на Каранза с грохот минаваха покрай него. Към дрънченето на веригите се прибавяха и оглушителните изстрели от оръдията им и неспирните откоси на картечниците.
Развалините на една от огневите точки на отбраната, вдигната във въздуха от бомба, му осигуряваше прикритие. Части от трупове се мержелееха пред него, виждаше се откъснат крак.