Зара се изправи и отиде зад катедрата. Нагласи си очилата на носа и погледна публиката над тях.
Вярно е, помисли си Фицдуейн, у тоя човек се усеща качество на водач и онова неуловимо нещо, наречено „увереност“. А когато заговори, гласът му се оказа и изключително завладяващ. Английският му, отлично шлифован от две десетилетия лекции, бе по-възпламеняващ, отколкото, когато говореше на родния си испански.
— Приятели, ще започна с едно признание. В моята страна ние с право се гордеем с културното си наследство и невинаги е много удачно да си признаеш, че си учил в Съединените щати. Е, аз учих няколко години в Уортън и точно тогава се запознах с Лий. Заедно ходехме на лекции. Това обаче е нещо, което се мъча да скрия у нас — каза той с усмивка, — но именно то е и причината да съм тук в момента… Моят интерес към Текуно, сеньори, беше от чисто политически характер. Но това, което аз… моят народ успяхме да разкрием, е причината да бъда сега с вас.
Той продължи да говори още около двадесетина минути. Смисълът на всичко казано накара кръвта да се отдръпне от лицето на Хюго Фицдуейн.
Рейко Ошима! Това беше името на жена, за която бе абсолютно сигурен, че е мъртва. Която лично бе убил. Японска водачка на терористична група, която бе любовница на Палача. Тя бе убила един от най-близките му приятели. Беше водачка на фанатичната група Яибо — на английски „Острието“. Хората й едва не убиха Фицдуейн и малкия му син.
Рейко Ошима, известна също под името Смъртоносния ангел.
Фицдуейн я бе видял да умира, след като хеликоптерът й експлодира над Токийския залив, взривен от неговите изстрели. Никой не би могъл да преживее този ад, сигурен бе в това. Но уликите бяха очевидни — тя бе жива. Което значи, че представлява заплаха и трябва да бъде спряна.
По въпроса кой ще я усмири нямаше две мнения. Кокрейн и Валиенте Зара бяха последователни и напористи адвокати. Другите също се присъединиха. Дори Мори фиксираше Фицдуейн с тъжните си очи.
— Не — отсече Фицдуейн.
— Хюго — заговори отново Кокрейн, — ти си най-добре подготвеният човек за тази работа. Това е факт, а не мнение. Знаем какво е направила тази жена на теб и сина ти. Знаеш, че пак ще се опита. Не можеш да оставиш нещата така.
— Не! — отвърна Фицдуейн тежко. — Не мога… Семейството ми е на първо място… И няма какво да говорим повече.
Катлийн лежеше и лицето й светеше от току-що приключилата любовна игра.
Бе чувала, че бременността може да мине по един от два начина, но със сигурност можеше да твърди, че желанието й не бе намаляло ни най-малко, а Хюго й се струваше по-секси отвсякога. Беше много страстен мъж. Откакто му бе казала, че е бременна, той твърдеше, че соковете му кипвали само при мисълта за мъничкото човече, растящо в нея, и много често й доказваше, че е именно така.
Откъм кухнята долетя тихо виене, прекъсвано от време на време от неравномерни звуци на нещо, преминаващо с труд през сокоизстисквачката.
Катлийн се изсмя с глас. Докато се възстановяваше от раните си, Фицдуейн бе принуден да се отнесе към здравето си много сериозно и оттогава посвещаваше значителна част от времето си на тежки физически упражнения и здравословно хранене. Това, разбира се, веднага даде резултат. Обаче, мислеше си Катлийн, Хюго като че ли понякога прекалява. Четеше много и проявяваше интерес към соковете. Ползата от тях бе безспорна, но Хюговите смески понякога бяха, меко казано, странни. Откровено казано, Катлийн би предпочела той да ограничи склонността си към експериментиране само в сексуалните им отношения. Веднъж бе направил сок от суров праз и ряпа и получената адска смес едва не ги уби. Сега коктейлите му вече бяха станали доста обещаващи.