Хюго влезе в спалнята, понесъл две половинлитрови халби с гъста, пенлива и шарена течност, в която сякаш основната съставка би трябвало да бъде ром, а името — някакво полинезийско заклинание. От тях стърчаха две огънати сламки. На лицето на Фицдуейн бе изписано тържествуващо изражение на откривател, чийто последен експеримент е дал положителни резултати. Около кръста си бе увил хавлия и косата му бе още влажна от душа.
Катлийн взе халбата си и засмука сламката обречено. Хюго бе рационален човек, но бе готов да прекара през сокоизстисквачката всичко, що расте на тоя свят. Тя изпитваше силни съмнения за съдбата на пръснатите навсякъде из апартамента саксии с какви ли не растения и не без основание се питаше дали ще оцелеят. Дори бе готова да се закълне, че веднъж го бе хванала да ги гледа със замислено изражение.
— Много е добро — каза тя.
— Манго, морков, ябълка, керевиз, киви, киселец, магданоз, червен пипер и…
Катлийн впери ужасен поглед в мъжа си.
— И какво още? — запита твърдо.
— Е, аз съм като „Кока-кола“ — отвърна скромно Фицдуейн. — Държа си рецептите в тайна. Тук може да заиграят милиарди.
— Говори! — заповяда Катлийн.
Тя смело отпи още една дълга глътка. Наистина беше изключително вкусно. Сламката се запуши и тя започна да пие направо от чашата.
— Имаш пяна на носа си — каза Фицдуейн. — Доста е изкусително, особено когато си гола. Някак се балансира с това там долу.
— С кое? — попита Катлийн.
Фицдуейн остави халбата си.
— Ами като тръгнеш отгоре — започна той, — слагаш пръст на носа си, плъзваш го надолу, минаваш през устата и брадичката, продължаваш между гърдите, през пъпа и без да спираш, слизаш надолу… Там някъде сега е ръката ми. И ти си прекрасна.
По-късно, когато той проникна в жена си, тя също, на свой ред, обходи с език щръкналите му зърна.
Продължиха в този дух доста време. Определено има нещо вярно в това, че соковете събуждали желанието, мислеше си Катлийн, докато вълната на удоволствието бавно се отливаше на тласъци.
— И каква е основната съставка? — попита тя лениво, изплувайки от сладката нега.
— Бременна жена — отвърна Фицдуейн.
— Ти си ненормалник, Хюго, и много те обичам.
— Да, малко любов също не би навредила — съгласи се Фицдуейн. — Но ако искаш да постигнеш истински любовен екстаз, трябва да добавиш броколи и джинджифил.
След това разговаряха за Рейко Ошима и отказът на Фицдуейн да вземе участие в работата. После други неща отвлякоха вниманието им.
Сега, след като се бяха любили и хапнали, двамата говориха чак до малките часове. Много неща Фицдуейн би предпочел да не споделя с Катлийн, но тези работи така не ставаха. Катлийн, мислеше си той, си бе спечелила правото да знае. А и той просто я обичаше, детето им бе в утробата й.
— Освен Лий Кокрейн и Зара говори много народ — каза й той. — Ще се опитам да ти направя кратко резюме.
— Започни с Текуно — помоли го тя. — Интересно ми е да разбера как един щат може да се държи така, сякаш е отделна държава.
Фицдуейн се усмихна.
— Кога една независима нация се превръща в отделна страна? — попита я той риторично. — Не е толкова просто, колкото изглежда, географски погледнато. В най-общ смисъл това е народ и власт, и какво може да прави народът безнаказано. Същността е, че силата побеждава. Такава е историята, с две думи. Погледни Ирландия. Преди норманите да нахлуят, сме били четири отделни провинции всяка със собствено управление. После тя става официално британска и — парадоксално — обединена. А сега двадесет и шест окръга са независими и ирландски и шест окръга са британски. Случайно съвпадение ли е, че на север е разположена двадесетхилядна британска войска?
— Правото на силния — забеляза Катлийн.
— Точно тъй — отвърна Фицдуейн. — Така че, ако имаш достатъчно воля и огнева мощ, може да ти се размине безнаказано. Изведнъж ставаш нация. Ако сложим силата настрана, за това няма кой знае колко строги правила. Както казва генерал Нейтън Форест7: „Тайната на успеха се крие в това, да си най-първи и с най-много хора.“
Катлийн се засмя. Знаеше, че за Хюго правото дело бе нещо свято, но понякога обичаше да се прави на прагматик. Виж, неговият приятел Шейн Килмара беше прагматичен по рождение. Фицдуейн щеше да си умре идеалист и тя го обичаше тъкмо за това. Оценяваше дадена ситуация съвсем правилно и дори по-добре от много хора, но си оставаше романтик.