— А защо са убили Патрисио? — заинтересува се Катлийн след кратък размисъл.
— Може да не са искали да убиват точно него. Убийците бяха японци.
— Което ни връща пак при Рейко Ошима — намръщи се леко Катлийн. — Мъртвата пак се появи. Къде е била видяна?
— В Текуно — отвърна Фицдуейн. — От ЦРУ.
Катлийн го изгледа изненадано.
— От ЦРУ ли? Мислех, че ЦРУ не разговаря с хората на Кокрейн. Според тях това е нахалство. Комисиите на Конгреса не бива да се занимават с антитероризъм.
— Официалната линия е точно такава — кимна Фицдуейн. — Но те също четат и използват информацията на комисията. Откъде иначе да разберат с какво се занимават хората на Кокрейн? Нещо повече, институциите не са чак толкова монолитни. По дяволите, някои от ЦРУ даже разговарят с ФБР, макар че, както разправят, с найлонови торбички на главите и само по паркингите.
— Това е страна на куковци — изкоментира Катлийн.
— Това е Вашингтон — отвърна Фицдуейн. — Страна на променящи се съюзи. Нещо като по-добър архитектурен вариант на Страната на чудесата. А Мори, разбира се, е Лудият шапкар.
— А чия глава пада тогава? — попита Катлийн, без да се замисли.
Това наруши създалата се атмосфера. Разговорът замря.
— Това, за нещастие, вече знаеш — въздъхна Фицдуейн след кратко мълчание. — Но къде или кой ще бъде следващият, не е ясно.
— Защо тези хора правят такива неща? — рече Катлийн тихо.
— Защото — поради куп причини — ние им позволяваме — отвърна Фицдуейн и я прегърна.
„Радвам се, че си отхвърлил предложението им, Хюго — каза си Катлийн безмълвно. — Достатъчно неща свърши. Това не е твоя война. Искам те жив, искам да си с мен и с децата. Трябваш ми жив.“
Нека някой друг се заеме с тази работа.
4.
Чифуне Танабу огледа стегнатите редици на Кудотай, строени на тясната алея в пълно бойно снаряжение, и въздъхна.
В каските си, прилични на шлемове за кендо10, в бронежилетки и с проблясващи щитове, в центъра на Токио сякаш изведнъж бяха изникнали цяла рота средновековни самураи. Наистина изглеждаха страховито.
За нещастие седемдесет и петте отлично подготвени полицаи от Отдела за борба с безредици към Токийското столично управление на полицията не бяха онова, което тя бе имала предвид, когато се бе обадила за подкрепление.
Добре изглеждащият, много млад полицейски инспектор, който бе новата й връзка с Отдела за безопасност, отиваше твърде далеч в усилията си да я предпази. Очевидно нямаше особено доверие в способностите й да се погрижи сама за себе си, макар да бе информиран, че тя е старши агент от Коанчо — японската служба за вътрешна сигурност — и бе имала работа с повече въоръжени терористи, отколкото той — служба в полицията.
Какво друго можеш да очакваш от японските мъже! Да го обясниш с разделение на половете, значи да не обясниш почти нищо. Те просто не разбираха, че времената се променят. Японката днес няма нужда да използва външния си вид, за да се превърне в своего рода офисна декорация, докато чака подходящия жених. Някои от тях даже носеха оръжие и точно в момента на Чифуне много й се искаше да го използва върху този добронамерен идиот.
Тя вдъхна няколко пъти дълбоко, за да се поуспокои, провери пистолета си и отново го пъхна в кобура, закрепен отзад на кръста й. Сакото й го скриваше чудесно. На тридесет и пет години, тя приличаше на елегантна, самостоятелна жена със собствена кариера. Точно това трябваше да наподобява, а не да представлява заплаха за заподозрените.
Инспектор Ога, застанал до Танабу-сан, се усмихна сдържано, така че видима промяна в лицето му не настъпи.
За първи път той се бе сблъскал с агентката от Коанчо, когато бе телохранител на оня гайджин Фицдуейн. И тъй като това се бе оказало особено ползотворно сътрудничество, бяха продължили да работят заедно. Хората непрекъснато подценяват красивата и женствена Чифуне, мислеше си той. А доста нежелани личности се бяха присъединили към предците си в резултат на тази грешка. Чудесният й външен вид лъжеше — тя бе едно решително и непоколебимо човешко същество. Ога, макар че бе щастливо женен за добро момиче от провинцията, й беше… безкрайно предан.
Чифуне повика с пръст подинспектора. Той бе в редиците на войниците си и след поклони и отдаване на чест излезе от полукръга. Тя се помъчи да си спомни името му. Бе го кръстила Бузко поради очебийни причини, но това не беше подходящо име, с което би могла да започне кратичката си лекция. Освен това да се обърне към него по такъв начин пред седемдесет и пет изпечени полицаи, щеше да означава да го превърне в свой враг за цял живот. И без него си ги имаше достатъчно. Освен това бяха от една и съща страна на барикадата.