— Хюго Фицдуейн! — каза Мартин. Време беше да се съсредоточи върху конкретните неща. — Как точно се вписва той в операцията ти?
— Хюго принадлежи сам на себе си — отвърна Килмара. — Но двамата с него работим в много тясно сътрудничество. Занимава се по половин ден с рейнджърите, ние тренираме на неговия остров. Но в повечето случаи си движи някакви негови неща. Последното му увлечение например е „умният“ танк. Освен това върши доста добра аналитична работа. Правителството няма монопол върху таланта. По дяволите, знаеш го много добре — управлението ви е абонирано за докладите им!
Мартин кимна.
— Загрижени сме за компанията му и за последствията, до които може да се стигне. Имаме си достатъчно вътрешни проблеми и без вас. Може би никак няма да е зле да чуеш един приятелски съвет — кажи на Хюго да се маха и да си играе на друго място.
Килмара се засмя.
— Уилям, ти познаваш Хюго. Предложи му това, та да видиш как ще нарасне любопитството му и няма да можеш да се отървеш от него. От друга страна, посочи разумна причина! Затова ми обясни какъв е проблемът, пък аз ще видя какво мога да направя. Дай да започнем от Комисията за борба с тероризма.
Мартин изпухтя и заговори с нотка на гняв в гласа:
— Една групичка конгресменски щабни плъхове няма защо да се навират в антитероризма. Това е работа на ЦРУ и други институции, не на Конгреса. Та те дори се впускат сами да си събират информация, за бога! Нямат никакво право. Да си стоят на Хълма и да вършат онова, за което им плащат.
— Доколкото разбирам — забеляза Килмара, — комисията е била създадена, защото в борбата срещу тероризма са били забелязани някои сериозни празнини и конгресмените са сметнали, че похарчването на скромната сума от двадесет и осем милиарда за разузнаване оправдава все пак надзорната им дейност. Освен това трябва и много да пътуват, за да знаят какво става.
— Всичко това е така, но не е в това въпросът, по дяволите! — възрази Мартин. — Основният факт е, че антитероризмът зад граница принадлежи на ЦРУ, вътре в страната — на ФБР, и затова не бива да позволяваме на някаква си групичка бойскаути да прецакват онова, което вършим.
— Дори и да са прави? — попита заинтригувано Килмара.
— Особено пък, ако са прави — отвърна тутакси Мартин. — И те често са, но крайният резултат от дейността им е, че накърняват нашата надеждност, което пък може да предизвика орязване на бюджета ни. А това никак не се отразява добре на сигурността на Щатите. И, разбира се, изобщо не помага на хора като мен, които се опитват да променят нещата отвътре. Трябва да умееш да обхванеш цялата картина.
Килмара замислено оглеждаше пурата си, която проявяваше склонност да угасва, ако не й обръщаше внимание. Такива бяха кубинските пури. Без да престава да мисли по обсъждания въпрос, той запали пурата отново и изпусна гъст облак дим.
Борбата срещу тероризма бе необходима, обаче ефективността на институциите, натоварени да се занимават с нея, не отговаряше на похарчените средства. Един от главните проблеми беше, че антитероризмът се бе превърнал в своего рода индустрия и това би трябвало да означава работни места, пари, власт и влияние, а не няколко процъфтяващи малки империи, чиито дейности рядко водеха до крайната цел.
Проблемът при комисията на Конгреса беше, че показваха колко много неща могат да се направят с минимални средства. Защото работеха самоотвержено и целенасочено, а малкото хора, с които разполагаха, бяха безценни. Имаше опасност именно този техен успех да даде на Конгреса някои радикални идеи за това, какво може да се направи с по-малко пари и с повече чувство за отговорност.
Нищо чудно, че ЦРУ, разтърсвано напоследък от скандали и поради това особено уязвимо, бе разтревожено.
Фицдуейн, тръгнал на обикновена обиколка за обмяна на опит, беше се набутал право в епицентъра на междуведомствена битка. А и Мартин бе прав — наистина картината бе по-пъстра. И почти сигурно някъде наоколо имаше и причина, която щеше да взриви откритата вражда между двете ведомства. Килмара се сети за неотдавнашните си разговори с Фицдуейн. Беше му ясно каква може да е причината.
Мексико…
— Дай да ти подхвърля една идея — каза той. — Текуно. Губернаторът Диего Куинтана е ваш човек, нали?
Когато Килмара проговори, заместник-директорът на ЦРУ по операциите тъкмо пълнеше чашите. „Мамка му!“, изруга наум той, но с удоволствие установи, че външно остана спокоен. Ръката му дори не потрепна. Той вдигна пълен с достойнство поглед към Килмара. Спокоен, изтънчен, уверен, всезнаещ… Агенцията за национална сигурност може да разгадае всеки код. Знаем неща, които ти не знаеш, говореха очите му.