— Изливаш брендито на пода — забеляза Килмара любезно.
Мартин сведе поглед към предателската ръка. Продължаваше да е твърда като скала. И наистина беше такава.
Заместник-директорът погледна пурата си; останалото от нея бе достатъчно, за да я използва като димна завеса. Освен това изпитваше нужда да сподели с някого каква попара са надробили. А Килмара можеше да е всякакъв, но не и ненадежден човек. Като нищо можеше да подхвърли и някоя идея. Пък и Мартин бе пил достатъчно, за да бъде недискретен.
— Управлението поддържа материално PRI, управляващата партия в Мексико, от години насам, само и само да са силни и да могат да се противопоставят на комунизма. В замяна на тази услуга ние си затваряме очите за наркотици и други подобни боклуци. А ако някоя мексиканска луда глава като Куинтана реши да се прави на местен военен барон, нямаме нищо против. Само да е срещу комунизма.
— Значи губернатор Куинтана е ваш човек — повтори Килмара.
— Беше — въздъхна Мартин. — Сега обаче е станал толкова богат, че вече няма нужда от нас. Но по документи ни е ценен актив. Той е психопат. В сравнение с него Саддам Хюсеин е безобидно хлапе от църковния хор. Да, психопат, но наш психопат. А опитът показва, че управлението има нужда от психопати. Някои неща могат да се вършат само от такива хора…
— Уилям, как спиш през нощта? — попита Килмара с приятен глас.
— Гледам голямата картина и броя пикселите — отвърна Мартин, — докато уискито ми въздейства.
Той стана и се протегна, после се приближи до прозореца и погледна надолу към улицата.
— И така… Какво ще кажеш за Фицдуейн? — попита той. — Ще се меси ли, или ще си остане турист?
Килмара се засмя.
— След около шест месеца ще става баща, така че не му се занимава с подобни глупости. Помолиха го, но той ги отряза. Така че бъди спокоен. Това са последни новини, направо от извора.
Мартин се обърна с гръб към прозореца и с ръце в джобовете, сведе поглед към Килмара, който продължаваше да седи удобно на мястото си.
— Знаеш ли, Шейн, между нас казано, цялата тази работа много ме безпокои. Аз се придържам към някаква политика, но мисля, че ония непослушни хлапета от Конгреса са прави. Морис Исър е най-умният аналитик, когото съм виждал в живота си, а Кокрейн, Мори и Уорнър са страхотен екип. Щом на тях им мирише на нещо гнило, значи е така.
— Обаче ти няма да направиш нищо — каза Килмара.
— Абсолютно нищичко — потвърди Мартин. — И между другото, кога твоето момче ще се омете от града?
— Започваш да се държиш като шериф — забеляза Килмара развеселен. — Утре и тримата тръгваме за Файетвил да свършим една работа. Малко съм изненадан, че и Катлийн ще идва с нас, но тя сигурно ще пообиколи наоколо, докато ние посетим изложбата.
— Кой Файетвил? — попита Мартин. — В тая страна сигурно има цял куп градове, кръстени на Лафайет. Явно в ония времена доста сме обичали французите.
— Файетвил, Северна Каролина — отвърна Килмара.
— Аха! — кимна Мартин. — Файетвил е точно до Форт Браг12, дом на 82-ра въздушнопреносима дивизия, Делта Форс13 и други миролюбиви институции.
— Именно — отвърна Килмара. — А не бъкащият от престъпност Вашингтон. Миролюбива обстановка. Тълпи от млади мъже и жени, отдадени на здравословни дейности като скачане от самолет и обучаване как да оцелеят само на змии и бръмбари. Освен това и ние ще пообиколим малко наоколо.
— Каква е тая изложба? — попита Мартин.
— Нещо като „Модерен дом“, само дето на щандовете не се излагат микровълнови фурни и японски тостери. Това е нещо, което е повече по моята част.
— И коя е тя? — усмихна се Мартин. — Като се имат предвид напредналите ти години и всички произтичащи от това обстоятелства.
Прекрасно знаеше с какво се занимава Килмара, но не беше сигурен какво е намислил.
— Специални операции — отвърна генерал Килмара простодушно.
— Мори, такова нещо не съм виждал през целия си живот — каза Фицдуейн сериозно. — Та това не е подвижен дом. Това си е направо начин на живот. Ако беше малко по-голям, можеше да претендира за статут на държава.