Дана, седнала на волана, хвърли поглед към Тексас.
— Момчетата винаги си остават момчета — въздъхна тя. — Май стигнахме.
Тексас разтърка очи, да следиш автомобил, бе уморителна работа. Внимаваш не само да не го изпуснеш от поглед, но следиш и за потенциална заплаха, не забравяйки и сигурността си. А това означаваше да се грижиш за собствения си задник. Очите й бяха уморени, вратът — схванат. Едно дълго киснене във ваната щеше да й дойде добре. Да, но по-скоро май щеше да бъде един бърз душ. Бяха на работа, а не на разходка.
— Какво имаме? — попита тя.
Дана бе умът на тандема. Тя се занимаваше и с бумагите. Тексас бе повече човек на действието.
— Хотелът представлява един отворен от едната страна правоъгълник — започна Дана. — В главния корпус се намират рецепцията, ресторантът и центърът за конференции. В двете крила отзад са разположени стаите. А между крилата има отоплен басейн.
— Ах, какво не бих дала да вляза в него! — изстена Тексас.
— Все ще измислим нещо — отвърна Дана. — През цялото време на изложбата ще има специална охрана, а хотелът приема само изложители и гости с покана. През следващите няколко дни наоколо ще гъмжи от въоръжени мъже. Ако някое място би могло да се нарече безопасно за клиентите ни, то това е именно тук.
— Тогава какво ще правим? — попита весело Тексас. — Ще се плискаме в басейна и може би ще забършем по някой командос?
— Ще държим всичко под око — продължи сериозно Дана, — но ще обърнем по-специално внимание на Катлийн Фицдуейн. Дошла е тук само за да бъде заедно с Хюго и ми се струва, че цялата тази модерна машинария за трепане не я интересува. Сигурно ще иска да се поразходи наоколо и поне една от нас трябва плътно да я следва.
— Какво мислиш за Катлийн?
— Приятна дама — отвърна Дана — и доста готина. Добра домакиня, точно като за Хюго.
— Е, жалко — каза Тексас.
Спогледаха се многозначително и се разсмяха — и двете си падаха по Фицдуейн.
— Господ да му е на помощ — заключи Дана.
Фицдуейн потърси ключалката на асансьора.
Стаята им беше на петия етаж, обаче без специалния ключ асансьорът стигаше само до четвъртия. Така беше на теория. Защото всичко, което трябва да направиш, е да хванеш някой със специалния ключ и да се качиш с него. Не беше прието да разпитваш хората в асансьора за кой етаж са тръгнали, затова, от гледна точка на охраната, ключът помагаше, но не кой знае колко.
Фицдуейн бе проверил пожарните стълби от най-обикновено любопитство. По тях можеше да се слезе, но не и да се качиш. Вратата към тях щракваше зад гърба ти и не можеше да се отвори отвън. Освен ако нямаш ключ, с какъвто впрочем разполагаха всички чистачки…
Охраната извън хотела бе доста по-стегната. В хотела не можеше да се влезе и да се излезе без специален пропуск с лична снимка и отпечатък от палец. Тези мерки бяха подсилени от въоръжена охрана. И така трябваше да бъде — вътре имаше огромно количество много опасна техника.
Катлийн придружаваше Фицдуейн навсякъде през първия ден на изложбата. Сега бе уморена и говореше малко. И наистина това бе доста напрегнат ден. От гледна точка на Фицдуейн той беше очарователен. Но Катлийн бе нещастна, мъчеше я дълбоко безпокойство.
Лежеше по гръб на леглото, без да пали лампата. Малко светлина се процеждаше през щорите, но в стаята цареше полумрак. Фицдуейн знаеше, че когато Катлийн се държеше така, не искаше да я прегръщат и галят, за да не я откъсват от мислите й. Искаше да обмисли нещата и след това да поговори в избрано от нея време.
Той седна в едно кресло до прозореца и зачака. Откъм басейна долитаха весели звуци.
Катлийн заговори, когато се почувства готова. Ръцете й, свити в хлабав юмрук, притискаха слепоочията й. От мястото, където бе седнал, долавяше парфюма й. Дългите й крака проблясваха меко в полумрака на стаята.
— Колко щанда са? — попита тя. — Триста? Четиристотин? И всички те са превърнали убиването в свой бизнес. Снайпери, гранатомети, противотанково въоръжение, лазерни далекомери, радиозасичащи устройства, заглушители, уреди за нощно виждане. И всичко това е предназначено да отнема човешки живот. А аз се каня да раждам. Не мога да разбера логиката на света и това ме плаши. Просто не успявам да я смеля… Бог е свидетел, че съм била жертва на тероризма, но въпреки това не мога да проумея… Насилието ли е единственото решение на въпроса? Затова ли сме си направили дете, за да бъде пратено по дяволите с някоя от тези играчки? Или осакатено? Не мога и не мога да го разбера! А когато се запознавам и говоря с хората, занимаващи се с доставката на такива смъртоносни неща, някои от които твои приятели, откривам, че са приятни и очарователни. Изобщо не приличат на войнстващи диваци. Те са обикновени човеци също като теб и мен. И именно тук е ужасното. Тези всяващи ужас хора, тези убийци, сме ние! Двамата с теб, Хюго!