Думите на Катлийн се забиваха като шишове в мислите на Фицдуейн. Болката идваше от това, че същите терзания разкъсваха и него.
— Обичам те, Хюго — продължи Катлийн, — но понякога ме караш да се отчайвам. Ти си най-нежният, най-внимателният, най-добрият мъж и най-обичният татко, но като те видя да разговаряш с ония хора за техниката на убиване, ми се струва, че съм се омъжила за чудовище — тя се засмя тихо. — Обичам чудовище, нося в себе си плода на чудовище. Ала не съжалявам.
Фицдуейн легна до нея и я прегърна. Много пъти бяха разговаряли на тази тема и той бе изчерпал всички аргументи. Всъщност, честно казано, такива нямаше. Катлийн бе абсолютно права, но в реалния свят това не бе достатъчно. Тя се гушна в него, после протегна ръка и го погали. Скоро вече нищо нямаше значение.
Дон Шенли, управител на отдел „Електронна оптика“ към фирмата „Магнавокс“, гледаше със смесени чувства как шестимата спецкомандоси си тръгват.
През изминалите три часа пиха бира, разказваха си бойни истории и това наистина му бе приятно. Но денят се оказа дълъг и напрегнат и единственото нещо, което му се искаше да стори в момента, бе да вземе душ и да си вдигне краката на масата. Изложбите се отразяваха зле на нозете. Цял ден си прав като кон, сетне цяла вечер разговаряш по организираните в хотела партита, а стъпалата на човек, според неговото мнение, не са направени за това. Те бяха много полезни израстъци и за тях трябваше да се полагат особени грижи.
Шенли се съблече и застана под душа, завъртял крана докрай. Водните иглички го боцкаха по кожата и свличаха умората от тялото му пласт по пласт. Минаваше единадесет вечерта, но денят му още не бе свършил. Да си на изложба, означаваше да се трудиш по шестнадесет часа дневно, а понякога и повече.
Утре му предстоеше и допълнителна работа. Денят му щеше да започне с демонстрация на МАГ-600 пред един отговорен фактор от 82-ра въздушнопреносима. Хубавото бе, че нямаше да си губи времето на щанда, защото десантчиците ставаха много рано. А лошото — че нямаше да може да се наспи. Всяко оборудване, независимо колко е надеждно, проявяваше смайваща склонност да ти изиграе някой отвратителен номер точно на предпродажбени демонстрации. Без съмнение боговете също обичаха гадни шегички.
Но шегичките им рядко минаваха, мислеше си той лениво, ако въпросното оборудване е било старателно и методично проверено предварително. Важността на тази проверка нарастваше, особено след като цял ден уредът е бил подмятан от какви ли не ръце на щанда. Изумително бе колко неща могат да бъдат прецакани така, макар че уредите бяха осигурени по какви ли не начини срещу случайна грешка от страна на войника.
Лаиците си мислеха, че създаваш оборудване, което просто трябва да функционира. Е, това бе най-лесната част от работата. Трудното беше да го съобразиш с околната среда и действията на един недообучен войник. А това не бе никак лесно, тъй като военните имаха странни навици. Страшно много обичаха кал и тиня, пясъци и прах, крайни температури. Скачаха от самолети и хеликоптери и се подмятаха из бронирани машини, докато врагът изстрелваше по тях парчета метал.
А всичко това не се отразяваше никак добре на работата на електронната оптика. Не, „Мил-Спек“ не беше просто произволен списък на стандарти, военните се отнасяха много строго с такива неща.
Шенли въплъщаваше у себе си представата на всеки човек за професионален боец. Беше строен, с тъмна, ниско подстригана коса, слаб, но в добра форма, с високи скули и добре очертана челюст. Очите му бяха сини и пронизващи, а ироничните бръчици около устата говореха, че може да понася свръхнапрежение. Имаше здрав тен, маниерите му бяха уверени и окуражаващи и от него се носеше естествено излъчване на командир. Бе удоволствие да слушаш гласа му — ясен, авторитетен и убедителен. Дрехите му стояха така, сякаш бяха шити по поръчка. И мъжете, и жените някак автоматично започваха да изпитват топли чувства към него.