— Йоши! Качвай се веднага горе, нехранимайко такъв — провикна се Широ, плъзгайки гемията покрай кея.
Не беше необходимо да си кой знае колко трезвен, за да вържеш една гемия за кея.
Йоши обаче не излезе и Широ почувства как раздразнението се надига в него. Той завърза гемията за носа и кърмата, после слезе долу.
В каютата бе тъмно и миришеше на нещо, което бе по-силно дори и от миризмата на развалена риба. Газената лампа сигурно бе изгаснала сама. Но защо и старецът, и Йоши мълчаха? Да не са се напили и да са паднали под масата? Е, и друг път се бе случвало. А през това време някой трябваше да се погрижи за жената, да потърси помощ, да разтовари улова… Работа колкото искаш.
Той затърси кибрит. В припламналата светлина на клечката видя, че баща му виси на кука, а червата му са провиснали от корема. Беше изкормен. После осъзна, че това всъщност не е кука, а любимият нож на баща му, забит в гърлото на стареца, приковавайки го към стената зад него.
В краката му лежеше Йоши и всичко наоколо бе подгизнало в кръв.
Клечката опари пръстите му и Широ я изпусна. Трепереше от страх, съзнанието му отказваше да възприеме видяното. Тогава острието изведнъж се впи под брадичката му, мина през езика и проникна в мозъка.
Рейко Ошима запали газената лампа и огледа резултатите от майсторлъка си. Мислеха, че е мъртва и предпочиташе да си остане такава за известно време. Но тези рибари вече със сигурност не биха могли да спорят по въпроса.
Тя навлече още мокрите дрехи, но ги допълни с различни части от облеклото на екипажа. Вече никой не би могъл да я познае. Превръзките скриваха лицето й, а рибарските одежди я маскираха така, че не можеше да се разбере дали е жена или мъж.
Старец, една прогнила гемия и двама пияни синове — налице бяха всички предпоставки за една най-елементарна злополука. Скарата им работеше на пропан. Жената отвори клапана и остави газената лампа в другия край на каютата. Вече бе изчезнала из тъмните улички на Токио, когато гемията хвръкна във въздуха.
Преди да слезе на брега, бе пийнала малко саке, за да притъпи болката. Със себе си бе взела само откраднатото облекло и ламинираната снимка на Хюго Фицдуейн.
Това беше човекът, който я уби.
Това беше човекът, когото тя щеше да убие.
Книга 1
Тероризъм
1.
Вашингтон, окръг Колумбия
Кодираният факс пристигна тъкмо когато тримата закусваха.
В стаята на водача им имаше условия за готвене, затова групичката си приготви японска закуска, с каквато бе свикнала. Беше направо облекчение да не се налага да пият кафе с бял прах и да дъвчат нещо като кроасан, накиснат в мазнина. Как можеше човек да работи след подобно изтезание, за Уаками-сан си оставаше мистерия.
Факсът бе декодиран от Джин Ендо, най-младия член на групата. Лицето му посивя, докато, оглеждайки за правописни грешки текста, го представяше на водача на групата.
Бе се клел да умре в служба на Яибо и съвсем не смяташе клетвата си за празни приказки. Но бе малко трудно да преглътнеш факта, че най-вероятно ще умреш точно днес. Той беше млад, симпатичен и кръвта бушуваше във вените му. Спомни си за младата руса стажантка, която се бе опитал да заговори предната вечер. Полата й се бе дръпнала високо над коляното и голото й бедро се бе притиснало о неговото, както бяха седнали на масата в претъпкания бар. Той бе азиатец и слабо говореше английски, но усети, че тя го бе харесала.
Момичето работеше във Фарнсуърт Билдинг за някакъв конгресмен от Тексас. Бе му дала телефона на централата и вътрешния си номер, надрасквайки ги набързо на подложката за бира. Той пък й бе казал, че е студент и че заедно с по-големия си брат и чичо си са на екскурзия във Вашингтон. Щял да остане още няколко дни. Огледай ме добре! — бяха го подтикнали очите й. А топлината на крака й бе потвърдила обещанието. Той обаче нямаше да успее да спази своето, защото дотогава вече щеше да е мъртъв.
Не се замислиха нито за секунда защо този Патрисио Никанор трябва да умре, а се съсредоточиха изцяло върху начина, по който трябваше да изпълнят заповедта. В нея се подчертаваше, че най-важното е Никанор да бъде ликвидиран.