Макар да бе с вързани очи, окована и безпомощна, чувстваше как в нея се надига неподозирана сила и разбиране, каквото по-рано й убягваше. Необяснимите мотиви и поведения сега вече имаха смисъл. Като че ли преди съзнанието й беше разфокусирано, но сега образите идваха ясни и точни.
Катлийн чу благословените цивилни стъпки отвън, след което последва кратка размяна на реплики с часовите. Войниците си правеха майтап зад гърба му, но изправили се очи в очи с него, се отнасяха с уважение. Той няма пряка власт над тях, казваше си тя, но все пак нещо ги кара да се съобразяват. Старшинството му в общата схема на нещата беше безспорно.
Но каква му е работата и защо е тук, засега Катлийн нямаше никаква представа. Много бе говорил пред нея, но само за общи неща. Приличаше й на разузнаване. Както сам Реймън казваше, хората обичат известно време да подъвчат някоя нова идея, преди да я погълнат. А идеята Реймън да й бъде приятел — защото той явно го искаше — бе наистина новост. Тъй като освен това беше и враг.
Не би се поддала, не би се пречупила пред никакви добри думи и ласкателства, както не би го сторила и при никакво физическо насилие. Щеше да се държи здраво и да победи. Само че понякога го откриваш твърде късно.
Вратата на килията прихлопна, после стъпките се приближиха към нея. След това тя чу нов шум. Трескаво разрови паметта си. Ставаше все по-добра в разпознаването на различните звуци. Усмихна се. Пипнах те! Това бе сгъваем стол.
Малките победи, обичаше да казва Фицдуейн, когато нещо не му се удаваше отведнъж, са онова, което те кара да вървиш напред.
Реймън се прокашля. Изглежда, изпитваше нужда да се представи, преди да начене разговор. Започнеше ли обаче, в гласа му се долавяше някаква нотка на колебание, първоначално винаги се издаваше, че не е много сигурен в себе си. Това бе против теорията, че е включен в план на Ошима. Повече й приличаше, че той се придържа към някакъв свой план, но не е сигурен как да го прави.
Слабост, която може да бъде използвана?
— Донесох стол, Катлийн — каза Реймън извинително. — Опасявам се обаче, че не е за теб. Държат да останеш прикована към стената. Такива са. Но какво ти обяснявам, ти си го знаеш.
Катлийн седеше с каменно лице.
— Видях те да се усмихваш, като влязох — продължи Реймън. После помълча малко и добави с едва доловима тъга: — Заради това, че идвам ли? Не вярвам. Но имаш най-красивата усмивка, която съм виждал, Катлийн. Сърцето ми се къса, като те гледам в това положение. Наистина искам да бъдем приятели.
Катлийн изруга безмълвно. Бе абсолютно сигурна, че на лицето й не се бе появило никакво изражение, когато отгатна, че новият шум е от стол, но ето че проклетите мускули я подвеждаха.
— Някога работех за един човек, който се наричаше Джордж Бул — каза Реймън. — Той бе гений, далеч надминал своето време, и аз много го мразех. Малко хора не го мразеха. Най-общо казано, не обичаме ближния си, ако е толкова умен… Мразех Бул и в червата, защото умееше да се харесва на жените, а аз — не. В науката можех да го задмина така, че здравата да се изпоти, за да ме стигне. Точно това доказвам в момента. Строя онова, за което той само можеше да мечтае… Тайната се крие в използването на водорода като горивен елемент. Бул използваше разновидност на барута. Странен избор за такъв прогресивен човек. Освен че е по-малко ефективен технологически, не можеш да го купуваш с тонове, без да привлечеш нечие нежелано внимание. От друга страна, водородът се използва за такива невинни занимания като пълненето на детски балончета например, а освен това можеш да си го извлечеш от обикновена вода.
Катлийн разбра, че ще й се наложи да вземе бързо решение. Да продължи с мълчаливата си съпротива или да смени тактиката. Реймън размахваше информация под носа й сякаш именно с цел да я накара да проговори. И ако тя наистина проговореше, би могла да научи нещо, което би й помогнало да избяга. От друга страна, ако нарушеше мълчанието си, би могло да се изтълкува като признак на слабост.
Но важното не бе какво смятат те, а как се чувстваше тя. Бързо направи избора си.
— Аз… не те разбирам — отрони бавно. Гърлото й бе сухо и думите излизаха с труд.
— Извинявай — отвърна Реймън. — Би трябвало да се досетя как се чувстваш.
Тя чу звука от бълбукаща вода, после пръстите й бяха хванати и затворени около пластмасова чаша и лекичко побутнати към устните й.
Вода! Това означаваше за нея повече, отколкото би могла да изрази. Държаха я постоянно жадна. Вълна от благодарност я заля, но точно в този момент се включи защитната й система. „Не бъди глупачка, Катлийн. Това е номер. Този човек е враг. Използвай го, не се размеквай.“