Да, но хората бързо се учеха. Забравеното от бога място бе снабдено с автоматично вдигащи се мишени, лазерни симулатори, скрити видеокамери и всякакви други играчки, предназначени да следят как напредва войската. Фицдуейн не би могъл да измисли по-добро и по-близо до реалността в Текуно място. Отпорът, който неприятелят оказваше, сигурно бе по-силен, отколкото самите терористи в Текуно биха могли да организират. Концепцията, че тежковъоръжена и бърза, но небронирана машина може да се бие с конвенционални танкове, бе все още теория. На практика Фицдуейн не беше я прилагал. Но на Националния тренировъчен център щеше да я провери. Разбира се, какво щеше да прави, ако теориите му бяха неприложими, беше съвсем друг въпрос. Каквото и да излезеше обаче от това учение, съществуваше едно неотменимо условие. Операцията нямаше да бъде спряна.
На вратата се почука. Тъй като бе командир, имаше си самостоятелно бунгало. Загаси екрана и погледна часовника си. Наближаваше полунощ. Когато всичко това свършеше, щеше да спи цяла седмица, а може и повече. Едно нещо обаче бе абсолютно сигурно — военните никога не си доспиваха.
— Влез!
На прага застана облеченият в камуфлажи Лий Кокрейн. Фицдуейн му махна да сяда. От него доста натрапчиво се носеше миризма на нафта и оръжейна смазка. Групата тренираше шестнадесет часа, но Кокрейн прекарваше два допълнителни в тренировъчната къща или на полигона. В къщата не се бе представил задоволително и бе твърдо решен да успее.
Освен това разбра, че му е трудно да приема заповеди от Фицдуейн. От дълго време Кокрейн бе началник на личния щаб на действащ конгресмен и абсолютен властелин в малкото си царство. И сега не му бе никак лесно да се прави на подчинен. Мисълта, че продължаваше да е началник, нито за миг не го оставяше напълно.
— Една бира, Лий? — попита го Фицдуейн.
Пиенето тук не се насърчаваше, но след един дълъг, потънал в прах и пот ден — а често и нощ — една-две кутии не вредяха. И в момента ситуацията бе точно такава. Кокрейн бе все още напрегнат до скъсване. Той поклати глава. Въпреки това Фицдуейн му подхвърли една кутия, отвори и за себе си и си наля в чаша. Малко гостоприемство нямаше да бъде излишно.
Кокрейн отпи дълга глътка и впери поглед в ръката му.
— Голям чешит си, Фицдуейн. Забили сме се тук вдън гори и пустини, а ти даже и чаша си носиш.
Фицдуейн отпи с видимо удоволствие.
— Осемстотин години моите предци не са спирали да се бият за една или друга кауза — отвърна той, — което означава, че през повечето време са лагерували далеч от къщи. И са научили една истина: „Всеки глупак може да се лишава от удобства, щом иска.“
Кокрейн го гледаше сърдито. Очите му бяха зачервени от умора, а лицето му блестеше от пот.
— Мамка ти, Фицдуейн! — каза той отчетливо.
Хюго усети надигащия се у него гняв. Беше късно и той бе твърде уморен, за да слуша обидите на някакъв задник. От друга страна обаче, Кокрейн се бе борил за справедлива кауза и си бе извоювал правото от време на време да бъде по-прям.
— Какво имаш да ми казваш, Лий? — попита той примирено.
Внезапно Кокрейн отметна глава назад и с три-четири здрави глътки пресуши бирата. После избърса уста с опакото на дланта си. Лицето му бе зачервено, а по камуфлажите се виждаха влажни петна от прелялата пяна.
— Искам да знам — каза той — ще ме включиш ли в атакуващата група? Аз трябва да бъда в нея!
Фицдуейн не бързаше да отговори.
— Осведомен си, Лий, че в такава група хората се включват заради специалната им квалификация. Тук няма нищо лично. Въпросът е дали ставаш, или не.
— Не ми отговори — настоя Кокрейн.
— Ти си бил добър войник, Лий — започна Фицдуейн, — и се поддържаш в изключителна форма. Обаче това е било отдавна, а военните умения атрофират, ако не се упражняват непрекъснато. През първите няколко дни стрелбата ти никаква я нямаше, защото беше адски ръждясал. Сега, след като тренира с такова упорство, това се промени, но все още не е по стандартите на Делта, тюлените, SAS или рейнджърите. С времето може би ще ги покриеш, но такъв лукс като време не можем да си позволим. След броени дни ще се сблъскаме с хора, които ще искат да ни убият, и разликата от една стотна от секундата може да се окаже разликата между живота и смъртта. Работата е адски сериозна, Лий. Така че, както са тръгнали нещата, няма да те взема.