Исках да се прибера вкъщи, преди да съм остаряла с още една година, затова грабнах плика с резултатите и директно се върнах при колата си.
Бях на „Куийнз Роуд“, когато Слайдъл позвъни на мобилния ми телефон.
— Глен Ярдли Еванс.
— Така си и знаех.
— Явно ще трябва да се срещнем отново с този Глен.
— Взех резултатите от изследването с електронен микроскоп на пробата от бедрената кост на Джими Клапек.
— Аха. — В гласа на Слайдъл нямаше никакъв ентусиазъм.
— И сега какво следва? — попитах.
— Сега аз ще си поприказвам с Еванс, а ти прегледай… това нещо, дето току-що си го взела. Утре сутринта ще се чуем отново, за да обменим информация.
Тъкмо щях да натисна копчето, за да изключа телефона.
— Ей, докторе.
Изчаках.
— Пази се.
Знаех, че килерът ми е празен, затова се отбих в супермаркета на „Провидън Роуд“ и накупих сума ти неща.
Когато пристигнах в „Шарън Хол“, вече беше тъмно. Слънцето вече бе залязло. По небето все още нямаше нито звезди, нито луна. Когато влязох в квартала, все едно попаднах в черна дупка. Старите дъбове се извисяваха като мълчаливи черни гиганти и пазеха тъмната алея за колите.
Минах покрай главното здание и с изненада видях откъм къщата ми пулсиращите червени и сини светлини на полицейска кола.
Отворих леко прозореца на колата.
Разпознах шума от полицейските радиостанции.
Настръхнах, ръцете ми се изпотиха. Загасих фаровете и едва-едва се приближих, колкото да мога да надникна зад ъгъла.
До къщата ми беше спряла патрулна полицейска кола, вратите й бяха отворени. Радиостанцията пращеше, а фаровете осветяваха двама полицаи и още някакъв мъж.
Въпреки че не виждах много добре, защото храстите и ъгълът на другата къща ми пречеха, все пак забелязах, че мъжът стои с вдигнати ръце, опрял длани на стената на къщата ми.
Докато единият полицай го обискираше, другият му задаваше въпроси.
Мъжът беше висок, слаб, в дънки и кожено яке. Стори ми се, че го познавам, въпреки че беше обърнат с гръб към мен.
Докато ги наблюдавах, полицаят, който го обискираше, намери портфейла му и го отвори. Мъжът каза нещо. Полицаят извади някакъв предмет от вътрешния джоб на якето му.
Не издържах повече. Знаех, че трябва да стоя настрани, въпреки това завих и приближих.
Лампата на верандата освети косата на мъжа. Пясъчно руса. Нито дълга, нито къса.
Нещо сякаш ме прободе в гърдите.
Невъзможно.
Полицаят, който извършваше обиска, подаде предмета на колегата си. Казаха си нещо. Станаха очевидно по-спокойни. Напрежението беше изчезнало.
Мъжът свали ръцете си от стената и се обърна. Полицаят му върна обратно предмета, който държеше в ръцете си. Мъжът го прибра в якето си и вдигна брадичка. Светлината попадна върху лицето му.
Тримата ме наблюдаваха, докато паркирах колата пред гаража и излизах от нея. Пръв заговори единият от полицаите:
— Точно навреме, госпожо. Съобщиха ни, че запалената лампа на верандата е сигнал, че нещо не е наред. Видяхме я, доближихме и заварихме този господин да наднича в прозореца на къщата ви. Той твърди, че се познавате.
— Детектив Райън е стар мой приятел — заявих аз, вперила поглед в ясносините му очи.
— Тогава всичко е наред.
— Всичко е наред — откъснах погледа си от Райън и се обърнах към полицаите. — Благодаря за наблюдателността ви.
Полицаите си тръгнаха. Отидох до колата си и започнах да вадя пликовете с продуктите, ръцете ми трепереха. Райън нищо не каза, но дойде да ми помогне.
В кухнята предложих на Райън една от бирите, които Кати беше оставила в хладилника. Той прие. Аз си отворих една диетична кола.
Отпих голяма глътка. После оставих колата на плота. Внимателно. Заговорих, без да се обръщам:
— Добре ли си?
— Да. А ти?
— Да.
— Как е Кати?
— Добре е. — Не му казах, че за известно време няма да е в града.
— Радвам се. Тя е прекрасно дете.
Не попитах как е дъщеря му. Знам, че беше дребнаво от моя страна, но понякога болката надделява над любезността.
— Изненада ме.
— Така е.
Чух някакво движение зад гърба си, шум от преместването на стол, после още някакво движение.
— Не си избрал подходящия момент, Райън.
— Дойдох за погребението на Риналди. Той беше добър човек.