Райън ме попита какво мисля за Линго и асистента му. Казах му, че според мен там има нещо нередно. Той ме изгледа по неговия особен начин.
Признах, че нямам представа какъв мотив биха могли да имат те и че и двамата са били извън града в деня, когато Клапек е изчезнал, както и в дните на убийството и намирането на тялото му.
Риналди ме попита дали мисля, че случаите на Куерво, Клапек и Риналди са свързани. Отговорих, че не съм сигурна.
Попита ме какво е мнението на Слайдъл по въпроса. Повторих отново, че Слайдъл е убеден, че случаите на Куерво и Клапек са свързани и че Ейса Фини е замесен и в двата.
— Но доказателствата ви срещу Фини са нищожни — напомни ми Райън.
— Само с това разполагаме в момента — съгласих се аз, но добавих, че Фини трябва да продължи да бъде наблюдаван.
Райън искаше да знае защо полицията в Шарлот го е посрещнала по този начин. Разказах му за сигнала със запалената лампа на верандата и изкормената змия. Попита ме кой, според мен, е оставил влечугото. Казах му сам да си избере.
Райън заяви, че е добре, че е пристигнал и че ще ме пази. Аз отвърнах: „Ти си моят герой.“ И двамата се засмяхме.
Райън отново стана сериозен. Не, настоя той. Наистина.
Не бях сигурна какво точно искаше да каже, затова замълчах.
След това Райън започна да говори. За Лили. За пристрастяването й. За рехабилитационната програма. За неуспешния си опит да се събере отново с майка й.
Каза, че с Лутиша вече не живеят заедно. Призна, че е направил грешка. Искаше да му простя. И отново да се върна в живота му.
Ако преди няколко месеца бях чула тези думи, щях да бъда на седмото небе. Сега те предизвикаха в мен огромна буря.
Как ли би се изразила сестра ми, Хари? Вече бях яздила това пони и то ме беше хвърлило на земята.
Разговорът ни замря, часовникът показваше 2:45. С оглед на часа предложих на Райън да спи на разтегателния диван в кабинета. Той прие. Ние с Бърди се оттеглихме в спалнята на горния етаж.
Дълго време лежах и чаках сънят да дойде.
Часовникът на радиото показваше 8:14. През щорите навлизаха лъчите на слънцето и играеха по пода на спалнята ми. В къщата беше тихо. Бърд го нямаше никакъв.
През полуотворения прозорец дочувах обичайните сутрешни шумове. Чуруликането на птиците. Шумът от листата на дърветата. Боклукчийският камион събираше боклука на „Куийнз Роуд“.
Чувствах се точно толкова напрегната, колкото и когато си легнах.
Отметнах завивките, облякох се, пооправих малко външния си вид и слязох долу.
Райън седеше до кухненската маса и четеше „Обзървър“. Бърди се беше наместил в скута му.
Сините очи се обърнаха към мен, когато се появих на вратата.
— Бонжур, мадам.
Усетих потрепване на юг от кръста.
— Здравей — отвърнах аз, без да обръщам внимание на либидото си.
Райън беше облякъл дънки и риза на шотландско каре, разкопчана на гърдите му. На фланелката под ризата беше нарисуван дебел зелен гущер, а под него имаше надпис „Мъртвите млекари“.
Не знам защо, но не ми хареса.
Каква беше станало с AC/DC? Ами с Lynyrd Skynyrd? И Grateful Dead? Кати беше права. Наистина бях динозавър.
Освен това се подразних, като заварих Бърд в скута на Райън. Толкова ли не можа да ме изчака да стана и да му напълня паничката?
— Изглеждаш добре — каза Райън, щом погледна към косата ми, вързана на конска опашка, и леко гримираното ми лице.
— Не започвай — отвърнах аз. Какво да не започва — да се шегува ли? Може би. — Искаш ли кафе?
— Ама ти и кафе ли знаеш как се прави?
— Наблюдавам, докато чакам на опашка в „Старбъкс“.
— Бих ти помогнал, но котаракът ще се разсърди.
Котаракът дори не повдигна глава.
Смлях кафето и премерих водата. Почти. Слагам я повече на око.
— Искаш ли геврек?
Райън кимна. Пуснах два геврека в тостера и извадих меко сирене от хладилника. Две чаши. Салфетки. Лъжици. Обратно до хладилника за сметана. Обратно до чекмеджето за ножове. Обратно до шкафа за чинии.
Присъствието на Райън ужасно ме изнервяше.
За да разведря атмосферата, включих малкия телевизор на плота. Беше на канала за местните новини, както го бях оставила, преди да тръгна за погребението на Риналди.
— И така — каза Райън и се облегна назад. — Какво ще правим днес?