— Проституиращото хлапе Клапек е убито от сатанисти и изхвърлено край езерото. Дори не знаем каква е причината за смъртта му.
Вдигнах чашата си, после рязко я сложих обратно на масата. Капки кафе се посипаха наоколо.
— А сега този глупак, детективът, с когото работя, дори не ми вдига телефона.
Като по даден знак, в този момент телефонът иззвъня.
Грабнах го веднага.
— Крайно време беше.
— Ларк Тирел се обажда, Темпи.
Затворих очи. Точно сега разклатените ми нерви не можеха да понесат още напрежение.
— Добро утро, Ларк. Как са нещата? — Добре, гласът ми прозвуча спокойно.
— Не са добре.
Прехапах долната си устна.
— Отново си говорила с медиите, след като ти наредих да не го правиш.
— Линго си провеждаше кампанията по време на погребението на Риналди.
— Не ме интересува, дори ако е играел тайдзи гол на поляната пред сградата на Конгреса! — Тирел с мъка пазеше спокойствие. — Със съжаление трябва да ти съобщя, че службата, която ръководя, не се нуждае повече от услугите ти.
Заля ме гореща вълна.
— Линго е опасен — казах аз.
— Такъв е и войникът, който не изпълнява заповеди. — Тирел замълча за миг. — Освен това стои и въпросът с пиенето ти.
Кожата на лицето ми сякаш щеше да се подпали.
— Съжалявам — каза Тирел.
За втори път тази сутрин чух сигнала свободно в слушалката.
— Тирел сърдит ли е? — опита се да отгатне Райън.
— Уволнена съм — отвърнах рязко аз.
— Ще му мине.
— Андрю Райън, гласът на мъдростта. — Наблюдавах как по повърхността на изстиналото ми кафе се образуваха тъмни облаци. — Откъде можеш да знаеш какво ще направи Тирел?
— Не знам, но познавам теб.
— Така ли? Наистина ли ме познаваш? — усетих, че в този момент се сривам. — Месеците минават един след друг… и нищо. След това изведнъж се появяваш отнякъде и започваш да ми разказваш трогателни истории. „Горкият аз, всичко с Лутиша се провали. Сега съм съвсем сам. Искаш ли да се понатискаме?“
Знаех, че пресилвам нещата, но не можех да се спра. Фини беше мъртъв. Слайдъл ме отбягваше. Тирел току-що ме беше уволнил. Знам, че Райън нямаше вина. Но той беше пред очите ми и щях да си го изкарам на него.
— Я се погледни! — размахах ръце към Райън. — Вече си почти на петдесет. Кои, по дяволите, са „Мъртвите млекари“?
— Нямам представа.
— Значи носиш тази фланелка, а дори не знаеш коя е групата? — гласът ми беше пълен с презрение.
— Помислих, че става въпрос за благотворителност за вдовиците и сираците на починалите работници от млекопреработвателната промишленост — изрече с каменно изражение на лицето.
И това свърши работа.
Засмях се.
— Извинявай… — Сложих ръка върху рамото на Райън. — Не заслужаваш това. Напоследък направо съм като побъркана.
— Обаче си готина — отвърна той.
— Не започвай отново.
Станах и излях кафето си в умивалника. Може би в това състояние не трябваше да поемам повече кофеин.
След няколко минути телефонът иззвъня. Грабнах го веднага.
Настроението на Слайдъл се беше пооправило. Поне малко.
— „Джета“-та е регистрирана на името на Марк Харви Шарп от окръг Онсло. Няма полицейско досие. Очакваме телефонен разговор и скоро ще имаме още информация.
Нещо като че ли се пробуди в подсъзнанието ми.
Какво точно?
Подсъзнателното мълчеше.
Почувствах същото, което бях усетила и на гробището.
Потиснах гласа на подсъзнанието си и казах на Слайдъл, че искам да присъствам на разпита на шофьора.
— Защо?
— Защото искам.
Сигнал свободно.
Отново започнах да крача из кухнята. Трябваше да върша нещо. Измих чиниите. Изчистих тоалетната на котката.
Бях убедена, че твърдоглавият детектив няма да ми се обади отново. Сгреших. Слайдъл се обади. От шумовете, които чувах, реших, че е в колата си.
— Имаме заподозрян. Няма да повярваш кой е карал „Джета“-та.
32
Двайсет минути по-късно двамата с Райън излизахме от асансьора на втория етаж на полицейското управление. В началото Слайдъл отхвърли молбата ми, накрая отстъпи. Разреши ни да наблюдаваме, но не и да участваме в разпита на задържания.
Заварихме Слайдъл на бюрото му. Райън му изказа съболезнованията си за загубата на партньора му. Слайдъл му благодари, че е дошъл до Шарлот, за да присъства на погребението.