Грейси-Лий се намръщи, като ни видя, очевидно пристигането ни никак не й се хареса.
— Аз съм детектив Слайдъл — представи се Слайдъл и показа значката си. — Разговаряхме по телефона.
— Не е необходимо да ми напомняте.
Грейси-Лий грабна значката. Приближи я до очите си. Изцъка с език и я върна обратно.
Слайдъл извади заповедта. Грейси-Лий махна с ръка — все едно отпъждаше мухи от парче кейк.
— Господин Еванс не си е вкъщи.
— Това не е проблем.
— Не е правилно да нахлувате така в къщата на човека.
Слайдъл направи някакъв успокоителен жест с ръка.
— Ще бъдем много внимателни.
Грейси-Лий не помръдна.
— Госпожо?
Куката се вдигна и пусна ключа в ръката на Слайдъл.
— И да не повредите някоя от вещите на този прекрасен млад човек.
При тези думи Грейси-Лий натисна един бутон на страничната облегалка на стола. Той се завъртя и вратата се затръшна.
Докато слизахме по стълбите, Слайдъл поклати глава.
— Слава Богу, че не трябва да се срещам с това чудо всяка година в Деня на благодарността.
— Тя е стара.
— Тя е злобна като същинска змия.
Сградата, където навремето са прибирали файтоните, се оказа двуетажна постройка, в другия край на зелената площ — там, където свършваше посипаната с чакъл алея за коли. На първия етаж имаше двоен гараж, а на втория бяха жилищните помещения. До тях се стигаше по външна дървена стълба.
Задният двор беше обрасъл с храсталаци мирта. Въпреки че бързо се смрачаваше, през листата на храстите успях да видя обширна поляна.
— И това ако не е сладурско. Еванс живее на гъза на кънтри клуба в Шарлот.
Гласът на Слайдъл беше изпълнен с презрение. Към голфа? Към това, че се намира от обратната страна на игрището? Или към богатите, които членуваха в клуба?
Замълчах.
Минахме покрай малко изкуствено езерце, позеленяло от водорасли. И покрай голяма тухлена кашпа, пълна с изсъхнали листа. По земята се търкаляше счупена хранилка за птици.
Докато вървяхме, Слайдъл постави ръка върху дръжката на пистолета си. Погледът му обхождаше всичко наоколо.
Когато стигнахме къщата, ми направи знак с ръка. Напълно разбирах жестовете му, затова замръзнах на място.
Надникнах през мръсния прозорец и видях, че в гаража има само градинарски инструменти, дървена стълба и градински мебели, направени от ковано желязо. В задната част на къщата имаше врата, която предположих, че води към малка работилница или складово помещение.
— Няма го шевролета — промърмори Слайдъл повече на себе си, отколкото на мен.
— Къде е колата на криминалистите?
— Идва насам.
Типично за Слайдъл. Искаше първоначално да има време да огледа сам.
Тръгна към стълбите, но забеляза нещо, което не му хареса. Клекна и започна внимателно да оглежда първото стъпало. След това се изправи и го прескочи.
Погледнах надолу.
Ниско пред стъпалото беше опъната тел. Кимнах, за да му покажа, че съм видяла капана.
Когато стигнахме догоре, Слайдъл отново ми направи знак с ръка да застана зад него. Почука на вратата.
— Глен Еванс?
Някъде далече се чу изсвирване на влак.
— Полицията на Шарлот-Мекленбург. Имам заповед за обиск на жилището ви.
Никой не отговори.
Слайдъл извади пистолета си и се облегна до вратата. Огледа се наляво и надясно, отдръпна се от вратата и почука отново.
— Имам ключ, господин Еванс. Влизам.
Вратата се отключи лесно.
Всички щори бяха спуснати. Цареше абсолютна тишина, само една дъска на пода изскърца.
Слайдъл запали лампата.
Кухнята беше модерна, по европейски маниер. Плочките на пода бяха в черно и бяло. Лъскави черни шкафове с много витрини. Кухненски уреди от неръждаема стомана.
Нямаше достатъчно голям фризер, че да побере труп.
— Стой тук — нареди Слайдъл.
Стисна пистолета „Глок“ с двете си ръце, вдигна го на нивото на носа си, приближи до отворената врата в другия край на кухнята и опря гръб в стената. С бързо движение застанах до него.
Слайдъл изви глава към мен и ме изгледа лошо. Вдигнах ръце в знак на съгласие. Няма да мърдам.
Слайдъл изчезна през вратата.