И се спънах в нещо, което лежеше в сенките.
Нещо голямо и тежко. Мъртвешки тежко.
Сърцето ми блъскаше силно, вдигнах се на колене и се обърнах.
Глен Еванс лежеше по гръб на поляната, погледът му беше празен. От рана, точно в средата на челото му, се процеждаше струйка кръв.
37
Слайдъл изхвърча от гаража, стиснал пистолета с две ръце, огледа се и се затича към мен.
Едва сега осъзнах, че съм извикала.
Стигна до мен и впери поглед в мъртвото тяло.
— Какво, по дяволите, става?
Изправих се на крака и се дръпнах към храстите. Сърцето ми биеше до пръсване.
Слайдъл остана загледан в трупа на Еванс дълго време. След това заговори, без да вдигне поглед:
— Пиндър има бял додж „Дуранго“. Колата се е появила пред къщата й преди около час. Карал я е Гънтър.
Опитах се да открия някаква смислена връзка между думите на Слайдъл и смъртта на Еванс.
— Има и още нещо — Слайдъл впери поглед в мен.
На жълтеникавата светлина, която се процеждаше през прозорците на къщата, очите му изглеждаха хлътнали и някак остарели.
— Еванс и Линго са били извън града през цялата седмица, когато Клапек е изчезнал. На двайсет и седми включително.
За момент и двамата не знаехме какво да кажем. Просто стояхме там.
Грешно ли бяхме изтълкували всичко? И Риналди ли беше сгрешил?
В тишината чух как зад гърба ми изпука клонка. Слайдъл вдигна пистолета си и го насочи към мен.
Понечих да се обърна, когато дулото на пистолет се допря до основата на черепа ми.
Един мъжки глас каза:
— Правете каквото ви казвам или и двамата сте мъртви.
Адреналинът веднага достигна до всяка клетка на тялото ми.
— Хвърли пистолета — просъска гласът.
Забелязах как очите на Слайдъл проблеснаха, когато опита да се огледа наоколо.
— Не го прави, детективе.
С периферното си зрение успях да забележа пръста, свит върху спусъка. Замириса ми на смазочно масло и барут.
— Полицията идва — каза Слайдъл.
— Тогава да действаме бързо, нали така? — думите прозвучаха като откос на картечница.
— Няма да стане, Винс.
Дулото се плъзна към меката тъкан под челюстта ми.
— Това, което няма да стане, е да отида в затвора.
— По-добре в затвора, отколкото мъртъв.
— Не и за такива като мен.
Усетих как дулото се забива дълбоко в югуларната ми вена, кръвта ми пулсираше под натиска на стоманата.
— Пистолетът! Веднага! — каза го бързо и отсечено.
— Нека всички запазим спокойствие — Слайдъл протегна пистолета си напред и го хвърли по посока на Гънтър.
— Вдигни го — нареди ми Гънтър и ме бутна напред.
Аз се наведох, той също се наведе с мен. Замириса ми на скъп афтършейв и пот, сякаш отдавна не се бе къпал.
С треперещи пръсти вдигнах пистолета и го подадох през рамото си. Гънтър го взе и ме дръпна нагоре за яката на якето ми.
— Белезниците.
Слайдъл разкопча белезниците и му ги подхвърли. Отново бях принудена да се наведа и да ги вдигна.
— Телефонът.
Слайдъл подхвърли и телефона си. Гънтър го ритна в храстите.
— Сложи ръце на главата си и се приближи към мен.
Съвсем бавно Слайдъл вдигна ръце, сключи пръсти и ги отпусна на главата си. След това, също толкова бавно, започна да се придвижва към нас.
— По-бързо.
Слайдъл спря. По погледа му познавах, че е бесен. Но в очите му видях и още нещо. Страх.
— Не си играй с мен, дебелако! — Гънтър звучеше сериозно.
— Няма да успееш — заяви Слайдъл.
— Така ли?
Чух шумоленето на плат зад гърба си.
Слайдъл отвори широко очи.
В главата ми избухнаха светлини.
После тъмнината обви всичко.
Първото нещо, което усетих, беше болка. Главата ми пулсираше. Китките ми горяха. Раменете ме боляха.
След това чух звуци. Шумът на мотор. Свистенето на гумите по асфалта. Почукването и дрънченето на предметите, които се блъскаха един в друг около мен.
Миризми. Бензин. Гума. Изгорели газове.
Клатенето и люшкането ми подсказаха, че се намирам в движещо се превозно средство.
Опитах се да седна и разбрах, че ръцете ми са вързани зад гърба ми.
Отворих очи. Тъмнина.
Ново усещане. Гадене.
Затворих клепачи. Преглътнах.
Спомените ми започнаха да се връщат. Еванс. Гънтър. Ужасеният поглед на Слайдъл.