— Така е. Освен това хората са загубили доверие в системата и по други причини. Старият Клапек е типичен пример за това. Все повече хора вярват, че на виновните може и да им се размине.
— Да, синдрома О’Джей.
Кимнах.
— Някой тесногръд всезнайко разбърква умовете на хората, а бдителният гражданин решава да вземе правосъдието в свои ръце.
— И в резултат на това умира невинен човек. Поне смъртта на Фини трябва да сложи край на политическата кариера на Линго.
— И това ако не е ирония на съдбата — отбелязах аз. — Вещерът и сантерото се оказаха съвсем безобидни хора, а студентът и помощникът на общинския съветник са водили тъмен двойствен живот.
— Нищо не е такова, каквото изглежда на пръв поглед.
Аз и Бърди спахме на горния етаж.
Райън спа на дивана.
39
В неделя сутринта станах рано и закарах Райън до летището. Прегърнахме се, преди да влезе в терминала. Казахме си довиждане. Не говорихме за бъдещето.
В единайсет часа облякох тъмносиньо сако и сиви панталони. Алън Бъркхед ме посрещна на входа на гробището „Елмууд“. В ръката си държеше ключ. Аз носех една черна платнена чанта.
Новият ковчег вече беше поставен в гробницата. Бронзов и блестящ, красиво ложе за вечен сън.
Бъркхед отключи ключалката. Извадих черепа на Сюзън Редмон от чантата, която носех, и внимателно го поставих над скелета. Оставих на място и бедрените кости. Най-накрая мушнах едно малко найлоново пликче под бялата кадифена възглавница. Тестът беше показал, че мозъкът е човешки. Може би беше на Сюзън, а може би — не. Съмнявам се, че щеше да има нещо против да сподели вечността с друга изгубена човешка душа.
Докато вървяхме обратно сред множеството надгробни камъни, Бъркхед ми разказа, че е направил проучване в архивите на гробището. Сюзън Редмон е умряла при раждане. Родила е здраво момче. Какво беше станало с него, попитах аз? Нямам представа, отвърна Бъркхед.
Стана ми тъжно. След това в мен се върна надеждата.
Сюзън беше умряла, но след себе си беше оставила друго човешко същество.
Следващата ми спирка беше болницата. Не спешното отделение, а родилното. Този път чантата ми беше розова и в нея имаше голям плюшен мечок и три чифта миниатюрни ританки.
Бебето имаше цвят на кафе с мляко, личицето му беше набръчкано, а перчемът му стърчеше смешно. Такийла я беше кръстила Изабела, на името на баба си.
Такийла се държа хладно и сдържано. Но когато погледна дъщеря си, разбрах защо се е обадила да каже, че приема предложението ми за помощ. Видяла е момиченцето си и е решила да предприеме нещо. Да даде шанс на Изабела.
Докато карах към вкъщи, си мислех за смъртта и раждането.
Някои неща свършват, други започват.
Сюзън Редмон беше умряла, но синът й беше жив.
Риналди си беше отишъл, но Слайдъл вече имаше нов партньор.
Куерво беше мъртъв, но Такийла бе родила момиченце.
Историята ми с Пийт беше приключила. Щеше ли и за мен да има ново начало? С Чарли? С Райън? С някой нов?
Можехме ли с Райън да се съберем отново и да започнем всичко отначало?
Можеше ли да има ново начало и за Америка? Можехме ли да се върнем към времето, когато се чувствахме сигурни? И защитени? И убедени в ценностите и целите си? Толерантни към обичаи и религии, които не разбираме?
Чарли?
Райън?
Подходящият мъж?
Как ли би се изразила сестра ми, Хари?
Никога не знаеш от кой храст може да изскочи заек.