— Хей, Бърд — провикнах се към празната кухня.
Котаракът го нямаше.
— Бърди, тук съм.
Хладилникът бръмчеше. Часовникът на баба, който стоеше върху полицата, започна да бие.
Преброих ударите. Единайсет.
Погледнах крадешком към лампичката на телефона, която показваше дали има оставени съобщения. Не светеше.
Оставих си чантата и се отправих директно към банята.
Използвах душ гел с мирис на зелен чай, шампоан, ухаещ на розмарин и мента, и гореща вода, за да се прочистя от миризмата и мръсотията на мазето. Сетих се за лампата на телефона, която все така упорито показваше, че нямам съобщения, после мисълта ми се насочи към гласа, който се надявах да чуя.
Бонжур, Темпи. Липсваш ми. Трябва да поговорим.
Пред очите ми изплува образът му. Слаб и висок, със светлоруса коса. И яркосини очи. Лейтенант детектив Андрю Райън. Отдел „Престъпления срещу личността“, полиция на провинция Квебек.
Ето къде се намесва Квебек. Работя на две места — едното е в Шарлот, Северна Каролина, САЩ, другото е в Монреал, Квебек, Канада, където съм съдебномедицински антрополог към отдела на следователите. Райън работи към полицията на провинция Квебек и разследва убийства. С други думи, когато е извършено убийство в La Belle Province, аз се занимавам с жертвите, а Райън провежда разследването.
Преди години, когато започнах работа в лабораторията в Монреал, Райън имаше репутацията на местния любовник. А аз бях абсолютно против романтичните връзки на работното място. Оказа се, че лейтенантът отказва да спазва правилата ми. Когато се простих и с последната надежда, че ще успея да спася брака си, започнах да излизам с него. За известно време нещата вървяха добре. Даже много добре.
Пред очите ми се появиха сцени, които щях да помня цял живот. Не бяха подходящи за лица под осемнайсет години. Бюфорт, Южна Каролина, началото на връзката ни. Обута с къси панталони, под които няма нищо, на борда на дванайсетметрова моторница. Шапрол, Северна Каролина, първата ни истинска свалка, облечена в убийствена черна рокля и едни от най-секретните прашки на Виктория.
Спомних си и други подобни моменти и усетих слабост в стомаха си. Да, той наистина беше много добър. И изглеждаше страхотно.
След това Райън разби сърцето ми. Дъщеря му, Лили, за чието съществуване научи съвсем наскоро, беше буйна, гневна и пристрастена към хероина. Раздиран от чувство за вина, татко се беше съгласил да се събере отново с мама, за да направят заедно опит да спасят дъщеря си.
И аз станах излишна като прочетен вестник. Това се случи преди четири месеца.
— Майната му.
Обърнах лице към душа, от който течеше вода, и започнах да грача някаква своя версия на песента на Глория Гейнър.
„I will survive. I’ve got all my life to live…“3
Изведнъж водата стана студена. Умирах от глад. През целия следобед бях напълно погълната от работата си в мазето. Нервите ми бяха изопнати до краен предел от обстановката около мен и въобще не усещах, че съм гладна. До този момент.
Докато се бършех, Бърд бавно влезе в стаята.
— Извинявай — започнах аз. — Извънредна работа. Нямах избор.
Котаракът ме погледна скептично. Или въпросително. Или отегчено.
— Искаш ли да ти дам играчка и да поиграем на гоненица из стаята?
Бърд седна и започна да ближе предната си лапа. Очевидно не можех да го подкупя с една котешка играчка и да го накарам толкова лесно да ми прости закъснението.
Облякох нощницата си, обух пухкави розови чорапи и отидох в кухнята.
Имам още един недостатък. Мразя домашните задължения. Ходенето до химическото. Почистването на колата. Пазаруването. Пиша си списъци какво трябва да направя, след това започвам да отлагам, докато вече няма накъде. Ето защо сега се оказа, че разполагам със следното:
Замразено руло „Стефани“. Замразено китайско ястие със спагети. Консерви с риба тон, праскови, доматено пюре и зелен фасул. Пликчета със супи от гъби, зеленчуци и пиле с фиде. Пакети със сухи макарони със сирене и ризото с гъби.