В СЛОМ има две зали за аутопсии. И в двете има по една аутопсионна маса. По-малката зала има специална система за вентилация.
Това е смрадливата стая. За разложени трупове и трупове, извадени от вода. Случаите, с които се занимавам аз.
След като подредих фотоапаратите, дебеломера, ситото и една малка лопатка, отидох в моргата. Вратите от неръждаема стомана се отвориха с леко свистене и миризмата на замразена плът ме погълна. Запалих лампата.
Във вторник, поради ранното ставане, бях прекалено кисела и не се замислих по въпроса. Сетих се сега, докато се преобличах. Как щях да преместя казаните, ако ги намерех оставени на пода?
Нямах такъв проблем. Хоукинз ги беше оставил върху количката, която беше използвал, за да ги пренесе от Грийнлийф Авеню. Взех картонената кутия, в която бяха черепите и пилето, освободих спирачката на количката, обърнах се и бутнах вратата със задните си части. Тя се отвори широко.
Залитнах и точно да се приземя по задник, някой ме хвана. Стъпих отново на крака и се обърнах.
Тим Лараби прилича на каубой, който е прекарал твърде дълго време в пустинята. Луд е на тема маратон, тренира ежедневно и в резултат на това тялото му е съвсем изпито, кожата почерняла от слънцето, а бузите — изпосталели.
В погледа на Лараби се четеше извинение. Очите му бяха прекалено хлътнали.
— Извинявай, не знаех, че има някой тук.
— Вината е изцяло моя. Бях тръгнала с дупето напред.
— Чакай да ти помогна.
Докато измъквахме количката от хладилника и я вкарвахме в залата за аутопсии, му разказах за това, което открих в мазето.
— Вуду, така ли?
Свих рамене. Кой знае?
— Надявам се, че няма да правиш рентгенови снимки на съдържанието — каза Лараби и плесна силно един от железните казани.
— Ще карам на сляпо — отбелязах аз и си сложих ръкавиците. — Но когато Джо дойде, ще го накарам да направи снимки на черепите.
— Може ли да хвърля един поглед? — Лараби посочи кутията.
Отворих капака. Черепите си стояха така, както ги бях оставила, всеки в надписана найлонова кесийка. Нямаше смисъл да проверявам какво има в торбата. Смрадта показваше, че пилето е все още там.
Докато съдебномедицинският следовател си слагаше ръкавиците, аз извадих човешкия череп и го поставих в центъра на коркова подложка върху аутопсионната маса.
— А мандибулата?
Поклатих глава — няма я.
Лараби прокара пръста си по челото и темето на черепа.
— Прилича на восък — отбеляза той.
Кимнах в знак на съгласие. Следователят докосна петното, частично покрито от лепкавото вещество.
— Кръв ли е?
— Предполагам, че да.
— Човешка?
— Ще взема проба да проверя.
Лараби обърна дланта си нагоре и направи някакъв жест. Разбрах какво искаше.
— Това са само предположения — предупредих го аз.
— Разбрано.
Взех черепа в ръцете си и го обърнах с небцето и големия отвор нагоре.
— Разбира се, ще изчакам резултатите от рентгеновите снимки, но изглежда третите кътници току-що са пробили, а останалите почти не са износени. Базиларната структура се е сраснала съвсем наскоро — имах предвид мястото на връзката между клиновидната и тилната кост в основата на черепа. — Това показва, че човекът е бил на възраст между четиринайсет и седемнайсет години.
Завъртях черепа в ръката си.
— Задната част на главата е гладка, няма грапавина, където да се захванат шийните мускули — посочих една триъгълна издутина, която се простираше надолу под отвора на дясното ухо. — Мастоидният израстък е малък. Виждаш ли как този изпъкнал ръб постепенно се смалява и изчезва в края на скулата?
— Не продължава назад към слуховия канал.
Кимнах.
— Тези черти подсказват, че черепът е принадлежал на жена.
— Ръбовете на веждите не са ясно изразени.
— Така е, но при тази възраст това не е определящо.
— Каква е расовата й принадлежност?
— Труден въпрос. Носният отвор не е особено широк, но костите се срещат ниско долу в корена на носа и образуват полусфера. Предната част на носа, както и бодилото са увредени, така че е трудно да се прецени каква е била формата им — завъртях черепа на страна. — Долната част на лицето е издължена — погледнах темето отгоре. — Формата на черепа е продълговата, но не и стеснена.