Върнах обратно черепа на поставката.
— Ще въведа измерванията във Фордиск 3.0, но предполагам, че е принадлежала към негроидната раса.
— Американка от африкански произход.
— Или африканка. А може да е била и от Карибите, Южна Америка, Централна…
— Чернокожо младо момиче.
— Това са само предположения.
— Да, разбира се. Кога е настъпила смъртта?
— Ще ми трябва време, за да установя това.
— Преди сто години? Преди петдесет? Преди десет? Миналата година?
— Ще видим — отвърнах аз. — Вчера изпратих буболечките.
— Не знаех, че си идвала вчера.
— Дойдох и си тръгнах съвсем рано — обясних аз.
— Сега какво следва? — попита Лараби.
— Сега ще пресея пръстта в двата казана.
Вратата се отвори и Джо Хоукинз подаде глава.
— Видяхте ли какво оставих вчера в стаята за почивка?
Двамата с Лараби поклатихме глави.
— Целия ден бях в университета — обясних аз.
— Аз бях в Чапъл Хил — заяви Лараби.
— Още по-добре. Това, което ще видите, няма да ви хареса.
5
Последвахме Хоукинз по късия коридор и влязохме в малката стая, която персоналът използваше за почивка. Вляво беше кухненският кът с шкафове, мивка, печка и хладилник. В единия край на плота имаше телефон и малък телевизор. В другия бяха поставени машина за кафе и кошница с пакетчета захар и суха сметана. По-голямата част от помещението се заемаше от кръгла маса и четири стола.
Джо Хоукинз се занимава с трупове още от времето на Айзенхауер и е живо доказателство как работата ни постепенно променя външния ни вид. Слаб като скелет, с тъмни кръгове около очите, с гъсти вежди и боядисана в черно, зализана назад, коса. Той напълно отговаряше на типичния образ на следовател от филмите.
Хоукинз се приближи до масата със сериозно изражение на лицето и заби пръст във вчерашния брой на „Шарлот Обзървър“.
— Вестникът от вторник.
Ние с Лараби се наведохме и зачетохме какво пише.
Местните новини. Страница пета. Три вестникарски колони и една снимка.
Демони или боклуци?
Полицаите останаха крайно озадачени, когато в понеделник вечерта едно позвъняване на 911 ги изпрати в къща на Грийнлийф Авеню. Докато подменял водопровода, майсторът попаднал на нещо далеч по-интересно от ръждясали тръби. След няколко часа от мазето на къщата бяха извадени черепи, казани и други странни предмети, които впоследствие бяха закарани в моргата и в лабораторията по криминалистика на полицейското управление на Шарлот-Мекленбург.
Акцията по изравяне на останките се ръководеше от д-р Темперанс Бренан, съдебномедицински антрополог, и от детектив Ърскин Слайдъл. Полицията отказа да отговори дали става въпрос за човешки останки.
Водопроводчикът Арло Уелтън разказа, че когато е разбил стената, попаднал на тайнствено подземно помещение. Уелтън описа олтар с подредени около него сатанински атрибути и заяви, че според него там без съмнение са се извършвали демонични ритуали.
Сатанинска секта? Или стари боклуци, натрупани в мазето? Следствието продължава.
Снимката беше неясна, очевидно направена отдалече и при недостатъчна светлина. На нея бяхме ние със Слайдъл, застанали до счупената люлка на верандата. Косата ми беше вързана високо на главата, но няколко кичура се бяха измъкнали и падаха по лицето ми. Бях в работен гащеризон. До мен Скини си чоплеше ухото. И двамата не бяхме във вид като за пред широка аудитория. Под снимката беше изписано името Алисън Сталингз.
— По дяволите! — ядосах се.
— Чудесна прическа — подхвърли Лараби.
Размахах заканително пръст пред него.
В този момент телефонът иззвъня. Хоукинз отиде да го вдигне, а аз зачетох отново статията. Както обикновено в такива случаи, много се ядосах. Въпреки че с интерес следя новините както във вестниците, така и в електронните медии, мразя журналисти да се мотаят около лабораторията ми или когато работя на местопрестъпление. По мое мнение камерите и микрофоните нямат място там, където има трупове. Журналистите пък са на мнение, че нито лабораторията, нито мястото на извършеното престъпление са моя собственост и обществото има право да бъде информирано. И двете страни държат на мнението си и правят отстъпки само когато е крайно наложително.