Изведнъж ми стана ясно.
В ръцете си държах мумифицирано сиво мозъчно вещество.
Невроните ми направиха връзка и в съзнанието ми изскочи едно име.
Марк Килрой.
Опитах се да потисна тази мисъл.
Човешкият мозък е с размер около 1400 кубически сантиметра. Това, което държах в ръцете си, можеше да бъде само част от него.
Дали не беше мозък на коза? Или на пиле?
Една ужасна мисъл се прокрадна. Или единият от дяловете на човешкия главен мозък?
Лараби можеше да даде отговор на този въпрос.
След като сложих в плик и надписах находката си, продължих да пресявам пръстта.
И стигнах до следващото зловещо откритие.
6
В началото си помислих, че това е някоя от онези църковни картички, които масово се купуваха от ревностните католици. Двете със сестра ми Хари като деца също ги събирахме. На големина са малко по-малки от шофьорска книжка и на всяка една от тях има изобразени светец или библейска сцена с подходяща молитва. Някои от тях обещаваха опрощение на греховете и намаляване на престоя в чистилището, където душата ти трябва да престои за това, че горе на земята си се държал непристойно.
Но не беше картичка. Когато махнах найлоновата обвивка, видях, че това всъщност е портрет — от тези, които всяка година се слагат в албума на училището.
Момичето беше снимано до кръста, облегнато на едно дърво, с поглед, вперен в обектива на фотоапарата. Беше с кафяв пуловер с дълги ръкави и част от коремчето й се виждаше. Беше подпряла една ръка на дървото, а палеца на другата беше закачила на халката за колана на изтърканите си джинси.
Косата й беше разделена на път по средата и подпъхната зад ушите. Беше черна. Очите й бяха с цвят на тъмен шоколад, а кожата — на индийско орехче. Изглеждаше около седемнайсет годишна.
Усетих тежест в гърдите си.
Чернокожо момиче в тийнейджърска възраст.
Погледнах към количката. Мили Боже, възможно ли е това да е нейният череп? Ако е така, то как се беше озовал в мазето? Дали това момиче е било убито?
Отново погледнах снимката.
Момичето стоеше с леко вирната глава и повдигнати рамене. Краищата на устните й се извиваха в дяволита усмивка. Изглеждаше щастлива и със самочувствие очакваше това, което ще й поднесе животът. Защо снимката й беше заровена в казана?
Възможно ли е Арло Уелтън да се окаже прав? Дали наистина беше открил олтар за сатанински ритуали? И там да са се принасяли човешки жертви? Бях чела подобни истории и знаех, че, макар и рядко, такива зверства съществуват.
В този момент телефонът иззвъня и сложи край на ужасните ми мисли.
— Днес наистина си пристигнала рано — както обикновено госпожа Флауърз съвсем не чуруликаше като птиче.
— Имам страшно много работа.
— Медиите са ужасно развълнувани и искат да знаят какво се е случило в онова мазе.
— Сигурно е така.
— Телефонът направо почервеня от звънене. В преносен смисъл, разбира се.
Погледнах към стенния часовник. Дванайсет и четирийсет.
— Ще се откажат в момента, в който се появи нещо ново и отвлече вниманието им. Реших да те предупредя, един детектив се е отправил към теб.
— Слайдъл ли?
— Точно така. Заедно с партньора си.
— Благодаря за предупреждението.
Точно затварях телефона, когато вратата на аутопсионната зала се отвори. Влезе Слайдъл, последван от висок скелет с италианско кожено куфарче в ръка.
Скини Слайдъл и Еди Риналди са партньори още от осемдесетте години за всеобщо учудване на всички ни, тъй като двамата са абсолютно различни един от друг.
Еди Риналди е висок метър и деветдесет и тежи малко над осемдесет килограма. Слайдъл е метър и седемдесет и тежи доста повече, като излишните му килограми са натрупани на юг от кръста. Риналди има остри черти. Лицето на Слайдъл е месесто и отпуснато, торбичките под очите му са с размера на понички.
Защо ли му викат Скини4? Трябва да е някаква полицейска шегичка.
Но различията между тях не бяха само във външния им вид. (Лайдъл е разхвърлян. Риналди е подреден. Слайдъл се храни с боклуци. Риналди яде тофу. Слайдъл харесва Елвис, Сам Кук и Коустърс. Риналди слуша Моцарт, Вивалди и Вагнер. Слайдъл купува дрехите си от магазините за преоценени стоки. Риналди шие своите по поръчка.
Обаче някак си двамата си пасваха добре. Иди, че ги разбери.
Слайдъл свали убийствените си черни очила и ги закачи на джоба на сакото си. Днес то беше от изкуствена карирана материя, която вероятно носеше името на някое игрище за голф в Шотландия.