— Как са нещата, докторе?
Слайдъл обича да се вживява в ролята на Мръсния Хари, само че тук, в Шарлот. Затова говори като ченге от холивудски филм.
— Имах интересна сутрин — казах аз и кимнах за поздрав на Риналди.
В отговор Риналди ми махна с ръка, но вниманието му беше съсредоточено върху казаните и черепите.
Такъв си беше Риналди. Винаги сериозен и съсредоточен. Никога не се шегуваше и закачаше. Не се оплакваше и не се хвалеше. Никога не споделяше личните си проблеми, нито личните си победи. На работа винаги беше любезен, сдържан и невъзмутим.
А какъв беше извън работата? Никой не знаеше почти нищо. Беше роден в Западна Вирджиния, за кратко посещавал колеж, след това някъде през седемдесетте се преместил в Шарлот. Оженил се, но скоро след това жена му починала от рак. Чувала бях, че има дете, но той самият никога не беше споменавал нито син, нито дъщеря. Риналди живееше сам, в малка тухлена къща, в един спокоен, добре поддържан квартал, наречен Бевърли Уудс.
Като изключим високия му ръст, изискания вкус по отношение на музиката и слабостта му към скъпи дрехи, Риналди нямаше физически особености или черти на характера, с които останалите полицаи да се майтапят. Доколкото знам, за него никога не са се носили истории как е прецакал нещо или в каква неудобна ситуация е изпаднал. Може би поради тази причина не му бяха измислили и прякор.
С две думи: Риналди не беше човекът, когото бих поканила на коктейлно парти, но ако нещо ме заплашва и някой трябва да прикрива гърба ми, бих избрала именно него.
Слайдъл вдигна ръка с пръстите нагоре и я завъртя.
— Да не би някой кретен да е измислил тази откачена работа за Хелоуин?
— По-скоро — не.
Слайдъл спря да върти ръката си.
Обобщих биологическия профил на момичето, който бях създала въз основа на черепа.
— Обаче това нещо е по-старо от пръстта в казана, нали така?
— Според изчисленията ми момичето е починало преди не по-малко от пет и не повече от петдесет години. Но инстинктът ми говори, че е по-скоро първото.
Слайдъл издиша шумно. Дъхът му миришеше на цигари.
— Каква е причината за смъртта?
— По черепа няма белези от заболявания или нараняване.
— Какво означава това?
— Не знам.
— Къде е челюстта?
— Не знам.
— Ето, това вече е нещо.
Спокойно, Бренан.
— Открих това в големия казан. На дълбочина около десет сантиметра.
Поставих училищната снимка върху количката. Мъжете се приближиха, за да я видят.
— Нещо друго? — Слайдъл не откъсваше поглед от снимката.
— Парче мозък.
Риналди вдигна въпросително вежди.
— Човешки ли е?
— Надявам се, че не е.
Риналди и Слайдъл местеха поглед от снимката към черепа, после пак към снимката и обратно.
Риналди заговори пръв:
— Мислиш ли, че това е същото момиче?
— Няма нищо в структурата на черепа или на лицето, което да отхвърли тази възможност. Възрастта, полът и расовата принадлежност съвпадат.
— Можеш ли да направиш възстановка по снимката?
— Няма да има особена полза от това, тъй като долната челюст липсва.
— Предполагам, че поради същата причина няма да можеш да направиш съпоставка между двете лица.
Кимнах.
— Образът би бил твърде приблизителен, може да ви подведе, а не да ви помогне при идентифицирането.
— Мамка му! — Слайдъл клатеше глава.
— Ще почна да проверявам хората, обявени за издирване — заяви Риналди.
— Върни се десет години назад. Ако нищо не изскочи, ще разширим периода от време.
— Предполагам, че няма смисъл да я проверявам в НСЛ.
НСЛ е националната информационна система на ФБР — компютърна програма, която съдържа данни за хората с криминални досиета, за бегълците, обявените за издирване и за неидентифицираните трупове. Като сравнява подробностите, въведени от полицията, системата може да съпостави данни за трупове, открити на едно място, с данни за хора, обявени за издирване някъде другаде.
Това е огромна база данни. Ние разполагахме с информация само за възрастта, пола и расовата принадлежност на жертвата, а периодът беше от пет до петдесет години. При това положение списъкът с възможните съвпадения щеше да е с размера на телефонен указател.