Излизайки от магистралата, завих наляво, после още веднъж наляво по Сидър и след това минах покрай няколко стари склада, наскоро превърнати в жилищни сгради. Прекъсната железопътна линия. Фотостудиото и галерията „Лайт Фактори“. Приют за бездомни.
От дясната ми страна се простираше тренировъчният комплекс на отбора „Пантерите“ и в късния следобед тревата на игрищата изглеждаше тъмнозелена. Завих наляво по Грийнлийф Авеню и навлязох в тунела, образуван от клоните на дъбовете. Точно пред мен се намираше широко открито пространство. Знаех, че това е паркът „Фрейзър“.
Покрай улицата се виждаха два съвсем различни типа къщи. Някои от тях бяха купени от юпита, привлечени от близостта им до центъра на града. Тези къщи бяха модернизирани и боядисани в лилаво — „Кралица Ана“, или в синьо — „Смайт Таверн“. Други все още принадлежаха на старите си чернокожи собственици. Те изглеждаха някак стари и занемарени сред подновените си съседи, а обитателите им с ужас очакваха следващото преизчисляване на данък сгради.
Въпреки контраста между вече отремонтираните постройки и тези, на които това все още предстоеше да се случи, личеше си, че като цяло кварталът е поддържан. Тротоарите бяха пометени. Зелените площи — окосени. По прозорците имаше наредени сандъчета с цъфнали невени и хризантеми.
Къщата, в която Лараби ме беше изпратил, бе едно от малкото изключения: занемарена, с кърпена мазилка, увиснали первази и лющеща се боя. Дворът беше кален, а по верандата бяха натрупани всякакви ненужни вещи. Паркирах зад колата с надпис „Полицейско управление на Шарлот-Мекленбург“ и се запитах колко ли потенциални купувачи бяха заставали пред избелялата врата на едноетажната постройка.
Излязох от маздата си, извадих куфарчето си с работни принадлежности от багажника и я заключих. Две къщи по-надолу момче на около дванайсет години изстреля баскетболна топка към коша, закачен на вратата на гаража. От радиото се носеше рап и се чуваше как топката му тупа по покритата с чакъл алея.
Корените на дърветата се подаваха и правеха пътеката към къщата неравна. Гледах в краката си, докато внимателно се качвах по изкорубените стъпала към верандата.
— С вас ли трябва да говоря, за да ме пуснат най-после да си отида вкъщи?
Вдигнах поглед.
На ръждясалата, изкривена на една страна, люлка седеше мъж. Беше слаб и висок, а косата му имаше цвят на мармалад от кайсии. Над джоба на ризата му беше избродирано името му — Арло, и един стилизиран гаечен ключ.
Арло седеше с разтворени крака, забил лакти в бедрата си и подпрял брадичка на обърнатите си длани.
Преди да успея да му отговоря, той ми зададе още един въпрос:
— Колко още трябва да остана тук?
— Ти ли се обади на деветстотин и единайсет?
Устата на Арло се изкриви в гримаса, в долния десен край се показа един развален зъб.
Качих се на верандата.
— Можеш ли да опишеш какво видя?
— Не съм сигурен — Арло скръсти изцапаните си ръце.
Сивите му панталони бяха скъсани на коляното.
— Даде ли показания? — опитвах се да бъда много внимателна с него.
Цялото му държане показваше, че в момента се намира в истински стрес.
Арло кимна, като продължаваше да седи на пейката, изкривен на една страна.
— Кажи ми с две думи какво видя.
Енергично поклати глава настрани.
— Това е дело на дявола.
Дотук — добре.
— Ти си Арло…?
— Уелтън.
— Водопроводчикът.
Арло отново кимна в знак на съгласие.
— От трийсет години се занимавам с тази работа. Никога не съм виждал подобно нещо.
— Разкажи ми какво точно се случи.
Арло преглътна. После още веднъж.
— Подменях водопроводната инсталация. Жената на новия собственик иска да монтира съдомиялна по последна дума на техниката. Поставя се една зелена джаджа, с която не се замърсява околната среда. За това е необходимо да се подменят тръбите. Само Господ знае защо започва от водопровода. Виж цялата къща на какво прилича. Но това на мен не ми влиза в работата. Както и да е, започнах да разбивам стената, изпуснах едно парче тухла и то отчупи част от подовото покритие. Казах си: „Арло, внимавай, че ако развалиш подовото покритие, ще ти удържат от надницата!“ Затова се опитах да го вдигна и под него видях онази стара дъска.
Арло спря.
Изчаках го отново да заговори.
— И аз не знам защо, ама я подбутнах с крак в единия край и тя се надигна.