— Ако имам някакви неприятности, ще оставя лампата на верандата да свети.
— Това става.
— Искаш ли да ти изпратя змията?
— Какво, по дяволите, да правя с изкормена змия?
Разказах на Слайдъл за пробите, които бях оставила в университета при Марион Айланд.
— Това важно ли е?
— Може и да не е. Ще разбера, когато получа резултатите.
За момент чувах само тежкото му дишане. След това продължи:
— Открих, че едно момче на име Винс Гънтър е било задържано за склоняване към проституция на двайсет и осми септември. Прекарал е нощта в затвора и на следващия следобед някой е платил гаранцията. Мисля, че този Гънтър е същият Винс, с когото Еди имаше среща. Ще се опитам да го издиря чрез поръчителя му. — Слайдъл замълча за миг. — Доколкото разбрах, излиза, че Еди е имал финансови проблеми.
— Така ли?
— Надхвърлил е лимита на кредитната си карта с петдесет хиляди долара.
— И?
— И нищо. Проверяват как точно стоят нещата.
— На теб някога споменавал ли ти е, че има финансови затруднения?
— Не — отговорът му прозвуча съвсем сухо.
— Мислиш ли, че се е замесил в нещо и затова са го убили?
— Проверяват в момента. — Последва дълго мълчание. — Не може да е така. След като съпругата му почина, единственото нещо, което Еди искаше да прави, беше да се прибере вкъщи, да си пусне класическа музика и да решава кръстословици. Или онова, там, другото нещо. С цифрите.
— Судоку? — опитах се да отгатна.
— Да. Точно това. И си готвеше. Само за себе си. Истински ястия, прясна паста с подправки и разни други работи.
Изведнъж почувствах остра болка. Въпреки че познавах Риналди от двайсет години, за него знаех само, че е роден в Западна Вирджиния, че жена му беше починала и живееше сам. Винаги беше спретнат, обичаше класическата музика, добрата храна и скъпите дрехи. Сега вече нямах възможност да науча нещо повече.
— Еди имаше ли семейство?
— Един женен син. Тони. Живее някъде близо до Бостън. Още от съвсем малък.
— Те поддържаха ли връзка?
— Да, но Еди не обичаше да говори за това.
Не попитах защо синът на Риналди е бил отгледан от други хора.
— Какво казва Тони?
— Открийте копелетата, които убиха баща ми.
Знам, че Слайдъл говореше по този начин, защото дълбоко в душата си скърбеше, затова не му обърнах внимание.
— Виж какво — продължи той. — Случаят е поет от отдел „Убийства“. В квартала наоколо е имало много обири и изнасилвания, с които се занимавали. Търсели очевидци на убийството, проверявали показанията им и други такива. Тъй като времето в събота беше лошо, нито един полицейски патрул не е бил на улицата. Изобщо никой нищо не е видял. Или поне така ми казват. Хората, които разследват убийството, отказват да ми дадат подробности.
Това изобщо не ме учуди. Слайдъл трудно се поддаваше на контрол, дори при нормални обстоятелства. Като се имаше предвид емоционалното му състояние, никой не можеше да предвиди какво би направил, ако попадне и на най-беглата следа към убиеца на Риналди.
— Ще се видим ли в черквата? — попитах аз.
— Ще бъда най-отзад.
След като затворих телефона, включих компютъра и проверих пощата си.
Кати ми беше писала, за да се извини за пререканието ни онзи ден. Предположих, че така й беше много по-лесно, отколкото да ми се обади по телефона.
Някакъв нигериец искаше от мен помощ, за да освободи два милиона британски лири. Единственото, което се искаше от моя страна, беше да му изпратя номера на банковата си сметка.
Колега от университета беше изпратил покана за парти по случай Хелоуин. Побързах да откажа, като си спомних какво се случи миналата година.
Имаше и едно от astall@gmail.com. Не беше написано какъв е предметът на писмото.
О, не.
О, да. Алисън Сталингз искаше да се срещнем за по едно питие. Имала още въпроси към мен.
По дяволите! Ларк Тирел беше прав да се ядосва. В понеделник, докато не съм била на себе си, съм разговаряла със Сталингз. Аз ли й се бях обадила? Не може да съм го направила.
Ако тя ми е позвънила, откъде е намерила номерата на домашния и мобилния ми телефон? Госпожа Флауърз по никакъв начин не би дала такава информация на когото и да било. Нито пък някой от университета.
Не би го направил никой, който знае номерата ми. Как се казваше новата секретарка? Наташа? Наоми?
Погледнах часовника — 8:05. Позвъних.