Добре, Dr. Games. Хайде да си поиграем.
В главната страница на Dr. Games нямаше нито снимки, нито изображения. Едно изречение поздравяваше играчите, феновете и професионалистите с добре дошли. Изборът беше следният: Как да създадем съвършения компютър за игри; Компоненти на добрата игра; Съвети за начинаещите дизайнери; Безплатни игри за сваляне.
Избрах директно последната възможност.
И открих цял един нов, поразяващ свят.
28
От шестте налични игри избрах само три.
В „Killer Dozen“ играчът контролира дванайсет воини, които преследват и унищожават враговете си по безброй ужасни начини. Разкъсват телата им на две, прерязват гърлата им, набучват главите им на ятагани или вили.
В „Reality Crime“ играчът е ченге, което събира информация за убития си брат. Бие заподозрените и стреля по тях с най-различни оръжия.
В „Gods of Combat“ играчът е воин-бунтовник, който иска да си отмъсти на боговете. Нанесените рани бяха пресъздадени с отблъскващ реализъм.
Другите три игри бяха „Islands of Death“, „Blood Frenzy“ и „Mansion of Mayhem“. Дори не ги погледнах.
Грабнах телефона и се обадих на Слайдъл. Отговори ми някак сърдито.
Разказах му за линка от сайта на Фини до магазина на Куерво и за образите, които се появяваха в сайта с игрите. Той каза, че ще накара някой да провери кой е собственикът на домейна Dr.Games и да види дали съществува интернет магазин „Ла ботаника буена салуд“, различен от магазина на Куерво.
Съобщих му също така, че съм получила доклада на ентомолога.
— Кажи ми съвсем накратко.
— Куерво е убил пилето през втората половина на август.
— Предполагам, преди да се е срещнал лице в лице с влака.
Направих се, че не съм го чула.
— Тялото на Клапек никога не е било в езерото, а той най-вероятно е бил убит два дена преди Фандърбърк да се обади на полицията.
Слайдъл замълча за момент, очевидно обмисляше току-що получената информация.
— Някаква мацка на име Ейприл Пиндър е платила гаранцията на Винс Гънтър. Чудя се дали е наясно с какво се занимава гаджето й. Както и да е, скоро ние с Ейприл ще се запознаем и може би ще станем добри приятели.
— Искам и аз да присъствам.
Слайдъл изсумтя нещо и затвори телефона.
Часовникът показваше 9:50.
Трябваше да побързам.
Черквата „Света Ана“ е известна като малка енорийска черква с голямо сърце. Тази сутрин беше необходима голяма черква с огромен брой места за сядане и паркиране.
Докато се движех натам, видях стотици хора, които се подреждаха за траурното шествие. Представители на градската и щатската полиция. Пожарникари. Военни. Изглежда, имаше униформени представители на всички служби.
Както се и очакваше, бяха излезли и много цивилни граждани. На някои места се бяха струпали огромни групи. Някои плачеха. Други се прегръщаха или се държаха за ръце. Много от тях стискаха американското знаме или го развяваха.
Оставих колата си, където ми беше казал Слайдъл, и си пробих път до черквата. Стотици полицаи се бяха организирали и стояха в шпалир, който се извиваше от вратата на черквата, през паркинга, до „Парк Роуд“.
Имаше представители на огромен брой медии, повечето бяха местни, но CNN и FOX предаваха за националния ефир. Над главите ни кръжаха хеликоптери.
Времето сякаш беше с нас. Слънцето грееше, а небето беше есенно синьо. Идеален ден за пряко предаване от гробището.
Показах личната си карта на един униформен офицер, отметнаха ме в списъка и ме пуснаха да вляза в черквата.
Слайдъл седеше на последния ред пейки, встрани от пътеката. Беше стиснал ръце между коленете си, а лицето му беше като издялано от мрамор. Като ме видя, се отмести, за да ми направи място, но не каза нищо.
Седнах на пейката до него.
И веднага бях обзета от обичайните за такава ситуация емоции.
Тържественият звук на органа. Мирисът на тамян, който се смесваше с уханието на цветята. Слънчевата светлина, преминаваща през стъклописите.
В съзнанието ми се върнаха спомени от отминали погребения.
Малкият бял ковчег на брат ми. Блестящият бронзов ковчег на баща ми. Балоните върху ковчега на малкото момиченце, простреляно от бандити в Монреал. Белите цветя върху гроба на приятелка, починала на четирийсет и три години от лимфома.
Поех дълбоко дъх, после издишах бавно. Съсредоточих се върху музиката. Дали беше „Погребалният марш“ на Хендел? Или на Шопен? Не бях сигурна. Не бях чак толкова извисена.