29
Оставих колата си и се качих в колата на Слайдъл. Май напоследък го правех доста често.
Ейприл Пиндър живееше в „Дилей Кортс“ — комплекс от общински жилища, встрани от „Норт Трайон“, недалеч от един малък градски парк.
На „Двайсет и осма“ Слайдъл спря до тротоара и погледна отново листчето с адреса.
— Трябва да е някъде тук.
Посочи към една от сградите, които приличаха на правоъгълни кутии, разделени на двуетажни къщи с общ покрив. Горните етажи бяха измазани с евтина изкуствена мазилка, а долните — облицовани с тухли.
Излязохме от колата и тръгнахме мълчаливо. И двамата мислехме за едно и също нещо. Риналди беше застрелян съвсем наблизо оттук, от другата страна на железопътната линия, вдясно.
В тази част на града беше трудно да се определи от коя страна на линията си, в буквалния и в преносния смисъл.
Къщата на Пиндър, също както и съседните къщи, не се беше радвала на особени грижи, откакто е била построена в средата на седемдесетте години. Боята се лющеше и подпрозоречните климатици бяха ръждясали. Пластмасовите столове на поляната не разкрасяваха с нищо пейзажа.
Слайдъл отново провери номера на къщата и натисна звънеца.
Отвътре се чу лаят на няколко кучета. Гласовете им бяха толкова високи и силни, че заплашваха да счупят стъклата на прозорците.
Слайдъл изду недоволно бузи и поклати глава. Въздържа са от коментар и натисна отново звънеца.
Кучетата вътре като че ли полудяха.
— Мразя джавкащи кученца.
Очевидно беше така.
Тъкмо понечи да потропа с юмрук по вратата и един глас се обади отвътре:
— Кой е?
— Полиция.
Ключът се превъртя и вратата се открехна. Явно веригата не беше махната. Една жена подаде глава през процепа и ни огледа. Беше клекнала и държеше под мишница един съпротивляващ се мини шпиц, като в същото време се опитваше да задържи за каишката друг, който се въртеше в краката й. И двете кучета се дърпаха и лаеха истерично.
— Ти ли си Ейприл Пиндър?
Жената кимна.
— Обадих се тази сутрин. — Слайдъл се наведе и показа на Пиндър значката си.
Едно от кучетата се изпика на плочките.
— Изчакайте.
Пиндър се изправи и понечи да затвори вратата.
— Защо не заключиш някъде песовете? — Слайдъл не направи никакво усилие да прикрие отвращението си.
— Какво, не обичате ли кучета?
— Тези двете ми изглеждат малко нервни — думите му бяха изпълнени със сарказъм.
След няколко секунди Слайдъл и аз седяхме на един много мек диван в претрупана с мебели стая. Пиндър седеше срещу нас на люлеещ се стол. От задната част на къщата се чуваше неистово дращене и лаене, донякъде приглушено от затворените врати.
Слайдъл започна разговора. В това време аз внимателно оглеждах Пиндър. Имаше бледа кожа, изрусена до бяло коса, а скулите й бяха изкривени много странно, като че ли лявата беше по-издадена напред от дясната. Тъмносините й очи щяха да бъдат поразително красиви, ако не беше сложила толкова много грим. Според мен беше малко под двайсетте. Но ако се съди по подредбата на апартамента, беше над осемдесетгодишна. Куклички. Украшения. Дърворезби като от времето на Голямата депресия.
И снимки. Много снимки. На всички тях имаше хора или домашни любимци. Очевидно е имало много такива, преди да се стигне до сегашните мини шпицове.
Въздухът беше наситен с миризми. На нещо пържено? На нафталин? На мръсни дрехи? На цигарен дим?
Отново съсредоточих вниманието си върху Пиндър. Разказваше за работата си в един бар на булевард „Уилкинсън“. Слайдъл си водеше бележки. Или поне се преструваше, че го прави. От време на време Пиндър спираше да говори, като че се ослушваше да чуе нещо въпреки лая на кучетата. Подозирах, че не сме сами в къщата.
— Хайде да си поговорим за Винс Гънтър — най-накрая Слайдъл стигна до темата.
— Той ми е гадже. Беше ми гадже. Какво е направил?
— Защо мислиш, че е направил нещо?
— Иначе защо бихте дошли тук?
— Къде е той?
Пиндър сви рамене. Беше с дънки и черна фланелка, на която пишеше „Cheeky Girls“ — нахакани момичета.
Какво беше това? Някакъв клуб? Житейска философия? Рок група? Кати беше права. Остарявах и много неща ми убягваха. Реших непременно да разбера. Може би щях да успея да я впечатля, като спомена някъде това име.
— Грешен отговор — каза Слайдъл.
— Не знам. Може би в Калифорния.