Когато влязоха, звънецът над вратата иззвъня. Сервитьорките ги погледнала.
— Здравейте! — каза по-младата. — Сега ще дойда.
— Не, може би ще ви се наложи да почакате — не се съгласи с нея червенокосата. — Ужасно сме заети, не виждате ли. Тя махна с ръка към салона, празен, както може да бъде само един ресторант в малък градец в периода между обеда и вечерята и се засмя бодро на собственото си остроумие. Както и гласът й, смехът й бе дрезгав и на пресекулки, качество, което Мери свързваше със скоч и цигари. „Но гласът й ми е познат — си помисли тя. — Готова съм да се закълна.“
Тя се обърна към Кларк и видя, че той е зяпнал сервитьорките, които възобновиха разговора си, сякаш бе хипнотизиран. Тя трябваше да го дръпне за ръкава, за да привлече вниманието му, след това отново, когато той се отправи към масите, намиращи се в лявата страна на салона. Искаше й се да седнат на бара. Искаше да вземат проклетите соди в чаши за еднократна употреба и бързо да се ометат от това място.
— Какво има? — прошепна тя.
— Нищо — каза той. — Предполагам, че нищо.
— Изглеждаш така, сякаш си си глътнал езика.
— За секунда или две се почувствах точно така — каза той и преди тя да помоли за обяснение, се обърна с лице към музикалния автомат.
Мери седна на бара.
— Сега идвам, госпожо — повтори по-младата сервитьорка и след това се надвеси по-близо, за да чуе какво казва колежката й с глас, познал много, много уискита. Като погледна лицето й, Мери предположи, че по-младата жена всъщност не се интересува кой знае колко от това, което по-старата й казва.
— Мери, това е страхотен автомат! — каза Кларк, в гласа му се четеше истинско задоволство. Само хитове от петдесетте! Мунглоус, Файв Сатънс, Шеп енд Лаймлатс, Ла Върн Бейкър! Господи Ла Върн Бейкър пее „Туидъл-дий“. Не съм чувал тази песен от времената, когато бях малък!
— Добре, спести парите си. Нали помниш, че се договорихме само да вземем напитките и да се разкарваме?
— Да, да.
Той хвърли на автомата последен поглед, въздъхна с раздразнение и се присъедини към нея на бара. Мери взе менюто, най-вече за да избегне навъсено сведените му очи и начина, по който стърчеше напред долната му устна. Слушай, казваше той, без да произнесе нито една дума (това, бе открила тя, беше един от по-съмнителните дългосрочни ефекти на брака), пробих си път през цялата тази пустош, докато ти спеше, убих бика, воювах с индианците, доведох те невредима до този приятен малък оазис в тази пустош и какви благодарности получавам? Ти даже не ми позволяваш да пусна „Туидъл-Дий“ на музикалния автомат.
Не обръщай внимание — помисли си тя. — Скоро ще се разкараме оттук, така че не обръщай внимание.
Добър съвет. Тя го последва, като съсредоточи цялото си внимание на менюто. То бе съзвучно на униформите от изкуствена коприна, неоновия часовник, музикалния автомат и цялостния декор (който, въпреки че бе превъзходно стилизиран и дискретен, би могъл все пак да бъде описан като джаз-соул от средата на века. Хот-догът не бе хот-дог, а бе кучето от крайния квартал. Чийзбъргърът бе Чъби Чекър, а двойният чийзбъргър бе Големия Джазмен. Специалитетът на заведението бе отрупана пица, менюто обещаваше Всичко в него с изключение на (Сам) (Готвача) Кук!
— Хитро — каза тя. — Попа-ууу-мау-мау и всичко останало.
— Какво? — попита Кларк и тя поклати глава.
Младата сервитьорка се приближи до тях и извади бележника си от джоба на престилката. Тя им се усмихна, но Мери си помисли, че усмивката й е чисто механична, жената изглеждаше уморена и очевидно не се чувстваше добре. На горната й устна бе кацнал херпес и леко кръвясалите й очи неспирно се местеха из стаята. Те сякаш докосваха всичко с изключение на клиентите.
— Какво да бъде?
Кларк пресегна да вземе менюто от ръката на Мери. Тя го задържа до себе си и каза:
— Голяма пепси и голяма лимонада с джинджифил. Ще ги вземем със себе си.
— Трябва да опитате черешовия пай — се обади червенокосата с дрезгавия си глас. По-младата жена трепна при звука му. — Рик току-що го направи. Ще си помислите, че сте умрели и сте отишли на небето! — тя им се усмихна и сложи ръце върху бедрата си. — Е, добре, вие вече сте в рая, но разбирате какво искам да кажа.
— Благодаря много — каза Мери, — но ние наистина много бързаме и…
— Разбира се, защо не? — каза Кларк със замислен, отдалечен глас. — Две парчета черешов пай.