Мери го срита в глезена — силно, но Кларк сякаш не забеляза. Той зяпаше отново червенокосата и сега устата му бе увиснала като на канап. Червенокосата очевидно почувства погледа му, но, изглежда, нямаше нищо против. Тя приближи ръка до косата си и лениво прокара пръсти през невъзможната си грива.
— Две соди за навън, две парчета черешов пай за тук — каза младата сервитьорка. Тя им хвърли още една нервна усмивка, докато неуморните й очи изучаваха сватбения пръстен на Мери, захарницата и вентилатора над тях. — Искате ли от нашия специалитет? — тя се наведе и сложи две салфетки и две вилици на бара.
— Д… — започна Кларк, но Мери го изпревари бързо и решително.
— Не.
Рафтът с пая бе в далечния край на бара. Веднага след като сервитьорката се отправи в тази посока, Мери се надвеси напред и изсъска:
— Защо ми правиш този номер, Кларк? Знаеш, че искам да се махна оттук.
— Онази сервитьорка. Червенокосата. Тя…
— И престани да я зяпаш — прошепна Мери сърдито. — Приличаш на някое хлапе, което се опитва да надзърне под полата на някое момиче в занималнята.
Той отклони очите си… но с усилие.
— Тя или е излято копие на Джанис Джоплин или аз съм полудял.
Изненадана, Мери хвърли още един поглед на червенокосата. Бе се отвърнала леко встрани, за да говори с готвача през гишето, но въпреки това Мери виждаше две трети от лицето й и това бе предостатъчно. Тя почувства как нещо съвсем осезаемо прещрака в главата й, когато тя наложи лицето на червенокосата върху лицето от албумите на плочи, които все още пазеше — винилови албуми, отпечатани в година, когато никой все още не притежаваше уокмен „Сони“, а самата концепция на компактния диск приличаше на научна фантастика, албуми, които сега бяха прибрани в картонени кашони и забутани на прашния балкон, албуми с имена като „Големият Брат и акционерно дружество“, „Евтини трепети“ и „Бисер“. И лицето на Джанис Джоплин, това сладко и мило лице, което бе остаряло и бе придобило прекалено бързо резки черти и наранено изражение. Кларк бе прав, лицето на тази жена бе точното копие на лицето от ония стари албуми.
С тази разлика, че бе нещо повече от самото лице и изведнъж Мери почувства как страхът се загнездва в гърдите й, от което изведнъж сърцето й се почувства леко и започна да бие на пресекулки и изтръпна от опасността.
Беше гласът. В ушите й нахлу споменът за протяжния вой в началото на „Къс от сърцето ми“, от който кръвта във вените й замръзна. Тя наложи този пиянски и безкрайно тъжен вик върху гласа на Червенокосата, подрезгавял от уиски и Марлбъро, така както бе наложила лицето й върху образа на онази, другата, и почувства, че ако сервитьорката започне да пее онази песен, гласът й ще бъде идентичен на гласа на мъртвото момиче от Тексас.
Защото тя е мъртвото момиче от Тексас. Поздравления, Мери — трябваше да навършиш тридесет и две, но най-накрая и ти се дипломира — най-накрая видя първия си призрак.
Тя се опита да оспори тази идея, опита се да си обясни всичко със съчетание от фактори, като не на последно място бе и стресът от загубването, и всичко това я бе накарало да отдаде прекалено голямо внимание на една случайна прилика, но тези рационални мисли нямаха никакъв шанс срещу твърдото й убеждение, че бе видяла истинско привидение.
Сърцето й ускори ритъма си. Във вените й потече адреналин, едновременно стегна корема й и загря диафрагмата и като голяма глътка бренди. Тя почувства потта под мишниците си и влагата по слепоочията си. Най-изненадващ от всичко бе начинът, по който цветът сякаш се изля в този свят и накара всичко — неонът около часовника, гишето от неръждаема стомана между салона и кухнята, отраженията на въртящите се светлини зад фасадата на музикалния автомат — да изглежда едновременно нереално и сюрреалистично. Тя чувстваше как вентилаторите завъртват въздуха над нея, ритмичен звук като ръка, галеща коприна и почувства миризмата на старо пържено месо, да се носи от невидимата скара в съседното помещение. И в същото това време изведнъж усети, че губи равновесие върху столчето и всеки миг ще строполи на пода в припадък.
„Вземи се в ръце, жено! — повтаряше си тя неистово. — Ти се поддаваш на обзелата те паника, това е всичко — никакви призраци, никакви зли магьосници, никакви демони, само добра старомодна паника, която е нахлула в цялото ти тяло, и преди си имала такива пристъпи, в началото на важни изпити в колежа, първия ден на преподаване в училище и оня път, преди да говориш пред професионалната учителска асоциация. Знаеш какъв е синдромът и можеш да се справиш с него. Никой няма да припадне точно тук, така, че се вземи в ръце, чуваш ли ме?“