Червенокосата и готвачът — даже по-младата сервитьорка, която, слава Богу, не приличаше на някоя мъртва известност, погледнаха небрежно към матовите прозорци на Рок енд Буги.
— Не се стряскай така, маце — каза червенокосата. — Те само започват да настройват инструментите за концерта довечера.
— Точно така — каза готвачът за бързи поръчки. Той погледна Мери със стъклените си мъртви сини очи. — В нашия град имаме концерти почти всяка вечер.
„Да — помисли си Мери. — Разбира се, че имате.“ Един глас, едновременно беззвучен и божествен, се разнесе от кметството, глас, почти толкова силен, че да накара стъклата да зазвънят. Мери, която бе ходила на достатъчно рок концерти, веднага го разположи в един ясен контекст — той извикваше образите на отегчени, дългокоси скитници, които се разхождаха с провлечена стъпка около сцената, преди да изгаснат светлините, като си пробиваха път с естествена грация между гората от микрофони и усилватели, като от време на време коленичеха, за да съединят два кабела.
— Проба! — извика гласът. — Едно, две три, проба!
Още един удар по звуците на китара, все още не бе акорд, но вече се доближаваше до него. След това серия на барабаните. След това някой изсвири бързо на тромпет мотив от припева на „Инстънт Карма“, под дискретния акомпанимент на джазбандиста, който сякаш галеше малките барабани. ДОВЕЧЕРА КОНЦЕРТ, бе надписът в стил Норман Рокуел над кметството в същия стил и Мери, която бе израснала в Елмира, Ню Йорк, бе посещавала доста безплатни концерти в парка като дете. Ония концерти в действителност бяха концерти в стил Норман Рокуел, като оркестърът (в който момчетата носеха униформите на местния Доброволен пожарникарски отряд, вместо униформи на оркестъра, каквито просто не можеха да си позволят) изпълняваше репертоар, който започваше от Маршовете на Суса, макар и леко фалшиво и Квартета на местната Бръснарница, като изсвирваха и своите версии на „Шенандоу“ и „Имам приятелка от Каламазу“.
Тя имаше чувството, че концертите в Рая на Рокендрола щяха да бъдат доста различни от тези музикални изпълнения в детството й, когато тя и приятелките й бягаха нагоре надолу и размахваха фойерверки, докато здрачът неусетно преминаваше в нощ…
Имаше чувството, че тукашните концерти на поляната щяха да бъдат по-близо до Гоя, отколкото до Рокуел.
— Ще ти донеса портмонето — каза той. — Дояж спокойно сладкиша си.
— Благодаря ти, Кларк. — Тя натика още една вилица безвкусен сладкиш в устата си и го проследи с поглед как се отправя до вратата. Той се шляеше с прекомерно забавени движения, което в ужасените й трескави очи изглеждаше абсурдно и донякъде зловещо: Нямам ни най-малката представа, че съм в тази стая с два известни трупа, показваше олюляващата се, безгрижна походка на Кларк. Кой, аз да се притеснявам?
Звънчето на вратата иззвъня и вратата се отвори, точно когато Кларк пресегна да се хване за дръжката, когато влязоха още двама мъртви тексасци. Този, с тъмните очила бе Рой Орбисън. Другият, който носеше очилата с рогови рамки бе Бъди Холи.
„Всичките мои бивши любимци са от Тексас“ — помисли си трескаво Мери и очакваше как те ще хванат съпруга й и ще го отведат някъде далеч от нея.
— Извинявайте, сър — каза човекът с черните очила учтиво и вместо да сграбчи и помъкне Кларк, се отдръпна, за да му направи път. Кларк кимна без да говори — Мери внезапно осъзна, че той просто не можеше за говори и излезе навън на светлото.
Като я остави сама тук с мъртъвците. И тази мисъл естествено стигна до още по-крайно предположение: Кларк щеше да отпътува без нея. Изведнъж тя изпита увереност в това. Не защото го искаше, и, разбира се, не защото бе страхливец: ситуацията не се побираше в традиционните рамки на кураж и малодушие и тя предполагаше, че единствената причина те двамата да не се търкалят на пода, издавайки нечленоразделни звуци, бе не защото се бе развила толкова бързо, а защото той просто няма да бъде в състояние да направи нещо друго. Влечугото, което живееше на дъното на мозъка му, това, което отговаря за самосъхранението, просто щеше да изпълзи от дупката си в калта и да поеме нещата.
Ти трябва да се разкараш веднага оттук, Мери, каза гласът в съзнанието й и тонът на този глас я изплаши. Бе по-разумен, отколкото имаше право да бъде, като се отчита ситуацията и изведнъж тя почувства как здравият разум може просто да се поддаде и да отстъпи пътя на чиста лудост във всеки един миг. Мери свали крака си от парапета под бара и стъпи на пода, като се опита да се подготви душевно за бягството, но преди да може да събери сили, почувства как една костелива ръка падна на рамото й и тя повдигна очи, за да види усмихнатото, разбиращо лице на Бъди Холи.