Тя погледна назад и видя, че останалите тичат към колата. Джанис ги водеше, лицето й бе изкривено в злобна гримаса на омраза и възбуда.
Пред тях готвачът за бързи поръчки седеше с лекотата на кукла без костна система. Лицето му все така бе изкривено в широка усмивка.
— Кларк, те идват! — изпищя Мери.
Той погледна бързо в задното огледало, след това отново натисна газта до дупка. Принцесата скочи напред. Мери успя да види как човекът, който седеше на улицата, вдигна ръка, за да предпази лице и й се прииска това да бъде всичко, което видя, но имаше и нещо друго, нещо по-лошо: под сянката на вдигната му ръка тя видя, че той продължава да се хили.
Двата тона, плод на немската инженерна мисъл, го удариха и го премазаха. Нещо изпращя, напомни й за звукът, който се получава, когато децата падат в купчина есенни листа. Тя запуши ушите си с ръце — прекалено късно, прекалено късно и изпищя.
— Не го взимай навътре — каза Кларк. Той гледаше мрачно в огледалото за задно виждане. — Едва ли сме го ударили прекалено зле — той се изправя отново.
— Какво?
— С изключение на следата от гума върху ризата му, той е… — Той рязко спря, като втренчи поглед в нея. — Кой те удари, Мери?
— Какво?
— От устата ти тече кръв. Кой те удари?
Тя сложи пръст на ъгъла на устата си, погледна червеното петно и го опита.
— Не е кръв, това е от черешовия пай — каза тя и се засмя отчаяно и нервно. — Измъкни ни оттук, Кларк, моля те, измъкни ни оттук.
— Бъди спокойна — каза той и отново погледна към Главната улица, която бе широка и — поне засега — бе празна. Мери забеляза, че въпреки че в кметството бяха включени китари и усилватели, нямаше електрически стълбове по Главната улица. Нямаше представа, откъде Раят на Рокендрола се захранва с електричество (е, може би имаше някакво свое обяснение), но очевидно не бе от Електроснабдяването в Щата Орегон. Принцесата набираше скорост, както всички дизелови коли го правят — не бързо, но с някаква неуморна мощ и вдигаше тъмнокафяв облак от изгорели тазове зад себе си. Мери зърна неясните очертания на универсален магазин, книжарница и бебешки магазин, който се наричаше Люлчина песен в стил Рокендрол. Тя видя един младеж с кафяви къдрици, дълги до раменете, който стоеше пред Билярден Център „Рок, рок, само рок“, ръцете му бяха кръстосани пред гърдите и единият му крак, обут в ботуш от змийска кожа бе подпрян върху варосана тухла. Лицето му бе красиво, но изражението му бе студено и намусено и Мери го разпозна веднага. Кларк също.
— Това бе самият Лизард Кинг — каза той със сух, безчувствен глас.
— Зная, видях го.
Да, тя го видя, но образите, които изникваха пред очите й бяха като суха хартия, която избухва в пламъци под мощна, фокусирана светлина, която сякаш изпълваше съзнанието сякаш интензивността на ужаса й я бе превърнала в човешка увеличителна луна. Тя разбра, че ако успеят все пак някак да се измъкнат оттук, няма да останал никакви спомени от този Странен Малък град, спомените ще бъдат просто пенел, разхвърляна на вятъра. Разбира се, това бе начинът но който тези неща стават. Човек не може да съхрани такива адски образи, такъв адски опит и да остане рационален, така че мозъкът й се превръщаше в нагорещена пещ, която изпепеляваше всичко в момента, в който го създаваше.
Ето защо повечето хора все още могат да си позволят лукса да не вярват в призраци и обитавани къщи, помисли си тя. Защото когато съзнанието ти е обърнато към ужасяващото и ирационалното, като някой, който е обърнат и заставен да погледне в лицето на Медуза, то забравя. То трябва да забрави. О, Господи! Да се махна от този ад, да забравя всичко, което видях тук, е единственото нещо на света, което искам.
Тя видя малка група хора, които стояха на една спирка на кръстовище в далечния край на града. Лицата им бяха изплашени, обикновени лица, бяха облечени в избелели обикновени дрехи. Мъж в изцапана с машинно масло престилка на механик. Жена в униформа на медицинска сестра — някога бяла, сега мръсносива. Една по-стара двойка, жената в ортопедични обувки, а той със слухов апарат в ушите, склонени един към друг, като деца, които се страхуват да не се загубят в затънтената тъмна гора. Мери разбра, без да й обяснява някой, че тези хора, заедно с по-младата сервитьорка бяха истинските жители на Рая на Рокендрола, Орегон. Те бяха хванати по начина, но който смолист бор хваща бръмбари.
— Моля те, измъкни ни оттук, Кларк — каза тя. — Моля те. — Нещо се опита да излезе по гърлото нагоре и тя сложи ръка върху устата си, сигурна, че ще повърне. Вместо това, се оригна звучно, от което гърлото й изгоря като от пожар, а в устата й остана неприятният вкус на черешовия сладкиш, който бе изяла в Рок енд Буги.