— Всичко ще бъде наред. Отпусни се, Мери.
Пътят — тя не бе в състояние повече да го възприема като главната улица, след като виждаше края на града точно пред себе си — премина покрай Общинската пожарна команда на Рая на Рокендрола от ляво и училището (даже в нейното изострено състояние на абсолютен ужас, имаше нещо екзистенциално в това, че цитаделата на познанието бе наречена Начална Гимназия на Рокендрола). Три деца стояха на площадката, разположена до училището и наблюдаваха с апатични очи как Принцесата преминава покрай тях. Точно пред тях, пътят свиваше около оголена скала, на която имаше знак под формата на китара: СЕГА ВИЕ НАПУСКАТЕ РАЯ НА РОКЕНДРОЛА ЛЕКА НОЩ, ЛЮБИМА, ЛЕКА НОЩ.
Кларк влезе с Принцесата в завоя, без да забави ход, но отсреща имаше автобус, който блокираше пътя.
Това не бе обикновен жълт училищен автобус, като този, който бяха видели в далечината, когато влизаха в града, този изобилстваше и бушуваше със стотици цветове и хиляди психеделични полети, свърхголям сувенир от Лятото на Любовта. Прозорците бяха изпъстрени с пеперуди на ваденки и знаци на мира и даже когато Кларк крещеше и набиваше колкото сила има спирачките, тя прочете, с фаталистично предопределение и спокойствие, думите, които се носеха на боядисаната страна като препълнени дирижабли: МАГИЧЕСКИЯТ АВТОБУС.
Кларк положи, всички усилия, но не бе в състояние да спре. Принцесата се заби в Магическия автобус със скорост двадесетина километра в час, колелата й блокираха и изсвистяха с мирис на изгоряла гума. Последва приглушен удар, след като мерцедесът се вряза в размазаните, преливащи цветове в средата на автобуса. Мери отново се озова в прегръдката на предпазния си колан. Автобусът се разклати и потанцува на ресорите си за миг, но това бе всичко.
— Давай назад и го заобиколи! — изкрещя тя на Кларк, но бе смазана от вцепеняващото предчувствие, че всичко е свършило. Моторът на Принцесата вече прекъсваше и Мери видя как от смачкания преден капак се носи пара, приличаща на диханието на ранен дракон. Когато Кларк включи на задна скорост, колата се разтърси два пъти, разтрепери се като старо мокро куче и спря.
Някъде зад нея, чуха приближаваща сирена. Тя се чудеше, кой ли ще е градският шериф. Нямаше да е Джон Ленън, тъй като мотото на живота му бе Поставяй под съмнение властите, нито пък Лизард Кинг, който бе просто едно от лошите момчета на града, които убиваха времето си с игра на билярд. Кой? А всъщност имаше ли значение? Може би, си помисли тя, това ще бъде Джими Хендрикс. Това звучеше доста налудничаво, но тя познаваше добре света на рокендрола, може би по-добре, отколкото Кларк и си спомни, че някъде бе прочела, че Джими Хендрикс е бил парашутист в 101 десантна дивизия. А нали казваха, че от тези, които са служили в армията, често стават най-добрите служители на силите по поддържане на реда?
Както е тръгнало, ще полудееш, моето момиче, си каза тя, след това кимна. Разбира се, че бе така. В известен смисъл го прие с облекчение.
— А сега накъде? — тъпо попита тя Кларк.
Той отвори вратата, трябваше да я напъне с рамо, тъй като се бе смачкала в рамката.
— Ще избягаме.
— Какъв е смисълът?
— Нали ги видя, нима искаш да станеш като тях?
Това отново събуди страха й. Тя освободи закопчалката на предпазния колан и отвори вратата си. Кларк заобиколи Принцесата и я хвана за ръка. Когато се обърнаха към Магическия автобус, той я стисна до болка, като видя кой слиза от него — висок мъж, с изрязана и отпред бяла риза, тъмни джинси и слънчеви очила, плътно прилегнали към очите. Буйната му и гъста коса, черна до синьо, бе безупречно причесана, като патица, току-що излязла от водата. Нямаше начин да се сбъркат тези невъзможни, до болка познати и кошмарни в своята красота като халюцинация черти. Нито пък черните очила можеха да ги скрият. Пълните устни се разтвориха в лека и лукава усмивка.
Синьо-бяла полицейска кола с надпис Полицейско отделение на Рая на Рокендрола се появи иззад завоя и спря със свистене на сантиметри от задната броня на Принцесата. Типът зад волана бе негър, но в крайна сметка не бе Джими Хендрикс. Мери не бе съвсем сигурна, но си помисли, че местният шериф бе Отис Рединг.
Човекът в яке и черни джинси сега стоеше право пред тях, с палци, впити в гайките на колана, бледите му ръце висяха като мъртви паяци. Нямаше начин да се сбърка този бавен, леко язвителен провлечен глас с мемфиски акцент.
— Бих искал да ви приветствам в нашия град. Надявам се, че ще останете за известно време. Градът не е кой знае какъв, на пръв поглед, но ние сме добри съседи и се грижим за нашите хора. — Той подаде ръка, на която блестяха три абсурдно големи пръстени. — Аз съм кметът на това място. Казвам се Елвис Пресли.