Започваше да се здрачава.
Докато вървяха към кметството, Мери отново си спомни за концертите, които бе посещавала в Елмира като дете и почувства как вълна от носталгия и тъга пробива какавидата на шока, която съзнанието и емоциите бяха изплели около нея. Толкова приличаха на тях… но и толкова се различаваха. Нямаше деца, които да се разхождат с фойерверки, единствените деца, които бяха тук, бяха десетина на брой, скупчени заедно колкото се може по-далеч от подиума за оркестъра, бледите им лица бяха внимателни и напрегнати. Децата, които тя и Кларк бяха видели на площадката на гимназията, когато напразно се опитаха да избягат от това място, бяха сред тях. Не ставаше дума и за някакъв старомоден духов оркестър, който щеше да посвири петнадесет минути или половин час и да приключи, на подиума за оркестъра (който изглеждаше в очите на Мери не по-малък от стадиона Холивуд Боул), бяха приспособленията и уредбите на това, което трябваше да бъде най-големият и най-силният, ако се съди по усилвателите, рокендрол състав, апокалиптична комбинация, която, ако засвири с пълна сила, вероятно ще издава достатъчно мощен звук, че да разтърси прозорците на десет километра разстояние. Тя преброи десетина китари на различни поставки. Имаше четири пълни комплекта джазбанд… тимпани… комплекти малки барабанчета… всякакви ударни инструменти… кръгли подиуми, където щяха да застанат поддържащите вокалисти… стоманена гора от микрофони.
Самото място бе пълно със сгъваеми столове — според Мери някъде между седемстотин и хиляда, но си помисли, че сигурно нямаше повече от петдесет зрители, а може би и по-малко. Тя видя механика, сега облечен в чисти джинси и немачкаема риза, бледата, някога може би красива жена, която седеше до него бе вероятно съпругата му. Сестрата седеше съвсем сама в средата на дълъг празен ред. Лицето й бе обърнато нагоре и тя наблюдаваше как изгряват първите мъждукащи звезди. Мери отклони поглед от нея, почувства, че ако се вгледа в това тъжно лице, в тези очи, изпълнени с копнеж, сърцето й щеше да се пръсне.
Не се виждаше нито един от известните обитатели на Града. Разбира се, че нямаше да се виждат, те бяха оставили зад себе си баналните си дневни професии и сега се готвят за излизане на сцената, настройват инструментите си, репетират си репликите. Готвят се за голямото шоу довечера.
Кларк спря на около четвъртината път по централната затревена алея. Полъх на вечерния бриз разроши косата му и Мери си помисли, че тя изглежда като изсушена слама. Върху челото и около устата на Кларк се открояваха дълбоки бръчки, които тя не бе забелязвала преди. Той изглеждаше така, сякаш бе отслабнал с петнадесет килограма, откакто бяха обядвали в Оукридж. Нафуканото копеле повече не съществуваше и Мери си помиели, че той най-накрая се е справил с мачо-комплекса си. Изведнъж тя осъзна, че изобщо не я интересува как изглежда съпругът й.
А, между впрочем, сладко маце, как си мислиш, че изглеждаш сега?
— Къде искаш да седнем? — попита Кларк. Гласът му бе изтънял и незаинтересован — гласът на човек, който все още вярва, че сигурно сънува.
Мери забеляза сервитьорката с херпеса. Тя бе четири реда по-надолу, сега бе облечена със светлосива блуза и памучна пола. Бе наметнала раменете си с пуловер.
— Ей там — каза Мери — до нея.
Кларк я отведе в тази посока без никакви въпроси или възражения.
Сервитьорката се обърна и изгледа Мери и Кларк и Мери видя, че очите й поне бяха се успокоили и не играеха повече във всички посоки. Миг след това, тя осъзна защо: момичето бе дрогирано до дупка. Мери сведе очи, не искаше да среща празния й поглед и когато го направи, видя, че лявата ръка на сервитьорката бе бинтована с обемиста бяла превръзка. Мери осъзна с ужас, че най-малкото един пръст, а може би два са отрязани от ръката на момичето.
— Здрасти — каза момичето. — Аз съм Сиси Томас.
— Здравей, Сиси. Аз съм Мери Уилингъм. Това е съпругът ми, Кларк.
— Радвам се, да се запозная с вас — каза сервитьорката.
— Ръката ви… Мери започна и спря, не бе сигурна как да продължи.
— Франки го направи. — Сиси говореше с дълбоко безразличие на някой, който е яхнал розовото конче по Улицата на съновиденията. — Франки Лаймън. Всички казват, че когато е бил жив, е бил най-сладкото момче, което човек би желал да срещне, но се е превърнал в долен и безчестен тип, откакто е дошъл тук. Той беше един от първите… от пионерите, бихме могли да го наречем. Не съм сигурна в това. Дали е бил преди толкова сладък, искам да кажа. Само знам, че е най-мръсното копеле, което познавам. Не ми пука. Искаше ми се само да ви помогна да се спасите оттук и пак ще го направя. Освен това, Кристъл се грижи за мен.