— На вид изглежда така, сякаш някой е изкихал шепа енфие върху много, много стар хамбургер. Повтарям — тра-ла-ла.
Напуснаха Оукридж в добро настроение и първоначално всичко вървеше като по вода. Проблемите започнаха след като напуснаха щатски път № 42 и тръгнаха по път, който не бе маркиран на картата, пътят, за който Кларк бе толкова сигурен, че ще ги отведе точно в Токийти Фолз. Първоначално не изглеждаше толкова неприятен, макар и местен път, даже бе много по-добър от магистрала 42, която бе изронена и напукана от студа, дори през лятото. Първоначално се чувстваха страхотно, всеки от тях поред пускаше касети в касетофона. Кларк предпочиташе изпълнители като Уилсън Пикет, Ал Грийн и Поп Стейплъс. Вкусът на Мери бе коренно противоположен.
— Какво толкова намираш в тези бели момчета? — попита той, когато тя пусна касетата с последното й любимо парче. — Ню Йорк на Лу Рийд.
— Нали съм се омъжила за такова? — попита тя и той се засмя.
Първият знак на беда се появи петнадесет минути по-късно, когато се приближиха до един кръстопът. И двете разклонения изглеждаха еднакво обещаващи.
— По дяволите! — каза Кларк, като отби встрани и отвори жабката на колата, за да вземе картата. Дълго я изучава. — Този път го няма на картата.
— О, Господи, пак започваме — каза Мери. Тя дремеше, когато Кларк спря пред неочаквания кръстопът и цялата ситуация я ядоса. — Искаш ли моето мнение?
— Не — отговори Кларк, самият той бе леко раздразнен, — но предполагам, че ще трябва да го изслушам. Освен това не обичам, когато пулиш очите си по този начин, ако не съм ти го казвал досега.
— Кой път бе този, Кларк?
— Сякаш съм някакво старо куче, което току-що се е изпърдяло под масата в трапезарията. Хайде, кажи ми какво мислиш. Изложи ми го така, че да разбера. Ти си на ход.
— Връщай се обратно, докато все още има време. Това е моят съвет.
— Ъхъ. Само ако имаш знак, който означава „Покайте се“.
— Това шега ли трябва да бъде?
— Не зная, Мери — каза той с мрачен глас и след това млъкна, като гледаше ту през предното стъкло, осеяно с мушици, ту вземаше картата и внимателно я изучаваше. Бяха женени почти петнадесет години и Мери го познаваше достатъчно добре, за да е сигурна, че той ще настоява да продължат… въпреки неочакваното разклонение на пътя, а и точно заради него.
„Когато Кларк Уилингъм си навие нещо на пръста, нищо не може го върне назад“ — си помисли тя и след това покри с ръка устата си да прикрие усмивката, която се бе появила на устните й.
Но не успя да го направи достатъчно бързо. Кларк я изгледа, вдигна вежда и изведнъж през съзнанието й мина една тревожна мисъл: ако тя може да го разгадае толкова лесно като детска читанка след цялото това време, тогава на свой ред и той би могъл да направи същото с нея.
— Има ли нещо? — попита той и гласът му прозвуча неестествено високо. Точно в този момент — преди да е заспала, тя осъзна, че устата му е започнала да се смалява. — Ще го споделиш ли с мен, скъпа?
Тя поклати глава:
— Просто исках да се изкашлям.
Той кимна, повдигна очилата си към все по-уголемяващото се чело и доближи картата, докато тя почти докосна крайчеца на носа му.
— Добре — каза той, — трябва да е лявото разклонение, тъй като точно то води на юг, към Токийти Фолз. Другото води на изток. Сигурно стига до някое ранчо.
— Път за ранчо с жълта разделителна линия?
Устата на Кларк се смали още повече.
— Ще се изненадаш, като разбереш колко са състоятелни някои от собствениците на ферми — каза той.
Тя искаше да му каже, че дните на скаутите и пионерите са отдавна отминали, че въпросът не касае точно мъжката му чест, но след това реши, че много повече й се иска да си подремне още малко на следобедното слънце, отколкото да се дърли със съпруга си, особено след прекрасното двойно изпълнение миналата нощ. В края на краищата трябваше да излязат някъде, нали?
С тази успокояваща мисъл и Лу Рийд, който пееше за последния голям американски кит, Мери Уилингъм задряма. Когато междувременно пътят, който Кларк бе избрал започна да се влошава, тя спеше леко и сънуваше как са се озовали отново в кафето в Оукридж, където изядоха обеда си: тя се опитваше да сложи двадесет цента в музикалния автомат, но процепът за монетите бе запушен с нещо, което приличаше на плът. Едно от хлапетата, които играеха навън на паркинга премина покрай нея със скейтборда си в ръка и с бейзболна шапка, обърната с козирката назад.
— Какво е станало с това нещо? — попита Мери.