— Казах му, че съм специалист по компютърен софтуер и той каза, че този град няма компютри… въпреки че за шоуто си ще бъдат щастливи, ако имат и малко електронни усилватели. След това другият тип се захили и каза, че в супера има място за момче за всичко, което да се оправя със склада и…
Авансцената бе осветена с ярка бяла концентрирана светлина. Нисък мъж в спортно сако, толкова щур и бесен, че в сравнение с него Бъди Холи изглеждаше домашно животно, излезе в светлината на прожектора, вдигнал ръце, сякаш за да предотврати взрив от аплодисменти.
— Кой е тоя? — попита Мери.
— Някакъв дискожокей от златните години на рока, който водеше много от тези представления. Казва се Алън Туийд или Алън Брийд или нещо подобно. Почти не го виждаме. Мисля, че е пристрастен към пиячката. Спи по цял ден — това го знам със сигурност.
Докато името на дискожокея излезе от устата на момичето, какавидата, която предпазваше Мери изчезна и се разсея и последната капка недоверие. Тя и Кларк се бяха озовали в Рая на Рокендрола, но това бе фактически Ада на рокендрола. Това не се бе случило, защото бяха лоши хора, не се бе случило, защото старите богове ги наказваха, случи се, защото се бяха заблудили в горите, това бе всичко, а да се загубиш в гората, е нещо, което може да стане с всеки.
— Имаме страхотно шоу за вас тази вечер — водещият крещеше ентусиазирано в микрофона си. — Ще ви представя големия изпълнител… Фреди Меркюри, току-що пристигнал от Лондон… Джим Кроус… моя любимец Джони Ейс…
Мери се наклони към момичето:
— Откога си тук, Сиси?
— Не зная. Тук лесно можеш да загубиш представата си за време. Най-малкото шест години. Или може би осем. Или девет.
— Кийт Мун от „Ху“… Брайън Джоунс от „Ролинг стоунс“, малката сладурана Флорън Болърд от Сюприймз… Мери Уелс…
Като формулираше най-страшното си подозрение, Мери попита:
— На колко години бе, когато дойде тук?
— Кас Елиът…, Джанис Джоплин…
— Двадесет и три…
— Кинг Къртис…, Джони Бърнет…
— А на колко години си сега?
— Слим Харпо…, Боб „биър“ Хайт…, Стийв Рей Воън…
— Двадесет и три — й каза Сиси и на сцената Алън Фрийд продължи да крещи познати имена на почти празната градска зала, докато звездите излизаха, първоначално сто звезди, след това хиляда, след това прекалено много звезди, звезди, които бяха дошли от небитието и сега блестяха навсякъде в тъмнината: той изброяваше имената на жертвите на дрогата, на жертвите на алкохола, на жертвите на самолетни катастрофи и на поразените от изстрели, имената на тези, които бяха намерени по алеите и имената на тези, които бяха намерени в басейните им и тези, които бяха откривани в крайпътните канавки със забити в гърдите волани и отнесени от ударите глави; той изпя имената на младите и на старите, но повечето бяха младите и когато той произнесе имената на Рони Ван Зант и Стийв Гейнс, на нея й се стори, че чува думите на една от песните им, тази, в която пееха: Оооо, тази миризма, не можеш ли да помиришеш тази миризма и тя бе готова да се обзаложи, че долавяше една особена миризма, даже тук, в чистия Орегонски въздух, тя подушваше тази миризма и когато взе ръката на Кларк й се стори че взема ръката на труп.
— Доооооообре! — крещеше Алън Фрийд. Зад него, в тъмнината многобройни сенки излизаха на сцената, осветени по пътя си към подиума с насочващи се прожектори. — Готови ли сте за кууууууууупон?
Никакъв отговор не дойде от малобройните зрители на залата, но Фрийд размахваше ръце и се смееше, сякаш стоеше пред многобройна, пощуряла от щастие публика. Небето бе достатъчно светло, за да може Мери да види как старецът се пресяга и изключва слуховия си апарат.
— Готови ли сте за бууууууууууууууууууги?
Този път той получи отговор — от демоничния вой на саксофони от сенките зад него.
— Тогава пека да започваме шоуто… ЗАЩОТО РОКЕНДРОЛЪТ НЯМА НИКОГА ДА УМРЕ!
Когато сцената бе залята със светлина от прожектори и оркестърът започна първата песен от безкрайно дългия си концерт „Ще бъда прокълнат“, с Марвин Гей вокалист, Мери си помисли: Ето от какво се страхувам. Точно от това най-много се страхувам.