Принцесата удари почти бездънна дупка, отскочи рязко на ляво и след това отскочи нагоре и встрани като платноход по време на силна буря.
— Кларк?
— Нищо не казвай — каза той през стиснати зъби. — Ще излезем обратно на асфалта след минута-две, може би след следващия хълм. Не сме се загубили.
Все още потисната от съня си (въпреки че не можеше да си спомни със сигурност какво точно се бе случило в него), Мери държеше развлечената лента в скута си и тъгуваше за нея. Би могла да си купи нова касета… но не и тук.
Надвесените дървета, които се бяха наредили около пътя, й напомняха умиращи от глад гости на банкет и тя си помисли, че преди да се доберат до най-близкия музикален магазин, ще трябва да изминат дълъг път.
Тя погледна Кларк, забеляза зачервените му бузи и практически несъществуващата уста и реши, че ще бъде по-дипломатично, ако държи устата си затворена, поне за известно време. Ако запази спокойствие и не се държи укорително, той вероятно ще бъде в състояние да дойде на себе си, преди тази мизерия, носеща името път, да завърши в яма с чакъл или плаващи пясъци.
— Освен това, тук просто не мога да обърна назад — каза той, сякаш тя току-що му бе предложила тази възможност.
— Виждам — каза тя с неутрален глас.
Той я погледна, вероятно искаше да се сдърпа с нея, вероятно просто се чувстваше смутен от цялата ситуация и се надяваше да види, че тя не му е прекалено сърдита — поне засега — и след това погледна отново през предното стъкло. Пред тях растяха плевели и трева в средата на пътя и той бе толкова тесен, че ако се зададеше насрещна кола, едната от тях трябваше да се оттегли назад. Но пък това не изчерпваше проблемите. Почвата извън коловоза, утъпкан от колелата на колата им изглеждаше все по-ненадеждна, някакви недорасли дървета сякаш се бореха едно с друго за място върху влажната пръст.
Нямаше никакви електрически стълбове от двете страни на пътя. Тя за малко да сподели това с Кларк, след това реши, че ще бъде за предпочитане да държи езика си зад зъбите. Той продължи да шофира в тишина, докато стигнаха до един завой, който ги отвеждаше надолу. Той се надяваше, че ще види промяна по някоя от страните на пътя, но обрасналият път продължаваше както и преди. Ако имаше някаква промяна, тя бе, че коловозът бе станал по-тесен и по-незабележим и на Кларк всичко това му напомняше за фантастичните епопеи, които обичаше да чете — съчиненията на хора като Тери Брукс, Стивън Доналдсън и, разбира се, Дж. Р. Р. Толкин, духовния баща на всички тях. В тези истории, героите (които имаха обикновено космати крака и заострени уши) поемаха по такива изоставени пътища, въпреки собствената си мрачна интуиция и обикновено завършваха със схватки с тролове, заклинатели или скелети, размахващи боздугани.
— Кларк…
— Зная — каза той и натисна волана внезапно с лявата си ръка — кратък, безсмислен удар, който успя само да натисне клаксона. — Да, зная. — Той спря мерцедеса, който сега задръстваше целия път (път? — по дяволите, това бе по-малко от алея), натисна съединителя на неутрално положение и излезе. Мери излезе от другата страна, по-бавно.
Балсамният аромат на дървета бе небесен и тя помисли, че в тази тишина, ненарушавана от звука на никакъв мотор (дори от далечния грохот на самолет) или човешки глас… имаше нещо призрачно. Дори звуците, които тя можеше да чуе — чуруликането на птица в сенчестите гори, повея на вятъра, приглушеното буботене на дизеловия мотор на Принцесата — сякаш подчертаваха стената от тишина, която ги обкръжаваше отвсякъде.
Тя погледна над сивия покрив към Кларк и в погледа й не се четеше укор или гняв, а молба: „Измъкни ни от това място, разбра ли? Моля?“
— Извинявай, мила — каза той и тревогата, която тя прочете по лицето му, не я успокои ни най-малко. — Наистина съжалявам.
Тя се опита да говори, но първоначално от сухото й гърло не излезе никакъв звук. Тя се прокашля и опита наново.
— Какво ще кажеш, ако просто вземем и се приберем.
Той помисли няколко мига — чуруликащата птица имаше време отново да се обади и да получи отговор отнякъде дълбоко в гората — преди да поклати глава.
— Само като последна възможност. До последното разклонение, което срещнахме на пътя, има поне три километра…
— Искаш да кажеш, че сме минали покрай още един кръстопът?
Той премигна, сведе очи и кимна.
— Да се върнем, ама виждаш колко е тесен пътят и колко са размекнати канавките. Ако тръгнем да се връщаме… — Той поклати глава и въздъхна.
— Значи продължаваме.
— Така мисля. Ако пътят окончателно ни отведе до ада, ще трябва да опитаме да се върнем.