— Това ли пише, което ми се стори, че прочетох? — попита я Кларк. Мери се засмя нервно и объркано.
— Да, точно това… но сигурно някой си е въобразил, че е много остроумен и си е направил тази тъпа шега. Не мислиш ли?
— Отказах се от мисленето — то непрекъснато ме вкарва в някаква беля. Но виждам нещо, което не е шега. Погледни, Мери!
На десет или петнадесет метра под знака — точно преди гребена на хълма, пътят рязко се разширяваше и сега отново бе асфалтиран и с ярки разделителни линии. Мери почувства как безпокойството се откъсна от сърцето й като огромна скала.
Кларк се ухили:
— Не е ли красиво?
Тя кимна щастливо и се усмихна на свой ред.
Те стигнаха до знака и Кларк спря. Отново го прочетоха:
Сигурно е шега — повтори тя.
— Може би не.
— Град, наречен Рокендрол Рай? Хайде де, Кларк.
— Защо не? Има град Истина или Последствия, Ню Мексико, Сухата Акула, Невада и град в Пенсилвания наречен Сношение. Тогава защо да няма Рокендрол Рай в Орегон?
Тя се засмя замаяно. Чувството на облекчение сега бе почти невероятно.
— Ти си го измисли.
— Кое?
— Сношение, Пенсилвания.
— Не съм го измислил. Ралф Гинзбърг се опита да изпрати списание, наречено Ерос оттам. Заради пощенската марка. Федералните не му позволиха. Кълна се. И кой знае? Може би градът е основан от група хипита, живеещи в комуна близо до природата. Те също са станали конформисти и са се подчинили на противните им норми — Лайънс, Елкс, Джейсис, но оригиналното име е останало. — Той се запали от тази идея и откри, че е едновременно и забавна и невероятно сладка. — Освен това, не мисля, че има значение. Това, което има значение е, че най-накрая излязохме на човешки асфалтов път, скъпа. Това, по което шофираме в момента.
Тя кимна:
— Карай си колата… но внимавай.
— Можеш да бъдеш сигурна. — Принцесата се плъзна по шосето, което не бе асфалтирано, а покрито с гладка изкуствена материя, без нито една кръпка или разширение встрани. — Викат ми Осторожния…
Те стигнаха гребена на хълма и последната дума замря в устата му. Той натисна спирачката толкова рязко, че предпазните им колани се заключиха, след това отново натисна лоста на скоростите в неутрално положение.
— Боже мой! — каза Кларк.
Те седяха в бездействащия мерцедес с отворени уста, зяпнали по града, който лежеше под тях.
Това бе един град — съвършено бижу, сгушено в малка, плитка долина като трапчинка. Приликата му с картина на Норман Рокуел и илюстрациите на малки градове на Къриъри Айвз бе, поне за Мери, поразителна. Тя се опита да си обясни всичко това просто с географията, начина, по който пътят се извиваше надолу в долината, начина, по който градът бе заобиколен с дълбока зелено-черна гора — простираха се километри стари, дебели ели, които растяха в нищо необезпокоявано изобилие отвъд отдалечените забутани полета — но всичко това бе повече от географията и тя предполагаше, че и Кларк го знае не по-зле от нея. Имаше нещо прекалено съвършено балансирано например за църковните кули — една на северния край на града, а другата на южния край. Хамбареночервената сграда на изток трябваше да бъде училището, а голямата бяла сграда на запад, тази с часовниковата кула на върха и сателитна антена отстрани, трябваше да бъде кметството. Всичките домове изглеждаха невъзможно подредени и уютни, от рода на красивите къщички, които можеш да видиш в рекламните обявления в списанията преди Втората световна война като Сатърди Ивнинг Пост и Америкън Мъркюри.
„Поне от един-два комина трябва да се издига дим“ — помисли Мери и след като внимателно огледа градчето, видя, че от никъде не се стели дим. Изведнъж си припомни разказ от Марсианските хроники на Рей Бредбъри: „Марс е раят“, бе наречен той и марсианците бяха хитро маскирали кланицата така, че тя приличаше на най-съкровения спомен за родния град на всеки един.
— Обръщай назад — каза тя рязко. — Тук е достатъчно широко, ако внимаваш.
Той се обърна бавно и я погледна, а на нея в този момент й бе все едно какво изражение ще прочете на лицето му. Той я гледаше така, сякаш тя бе полудяла.
— Скъпа, какво искаш…
— Не го харесвам, това е всичко. Тя почувства как лицето й почервеня, но продължи, въпреки нахлулата в нея топлина. — Напомня ми за една страховита история, която прочетох, когато бях тийнейджърка. — Тя спря. — Също така ми напомня за захарната къщичка от Хензел и Гретел.