Той продължи да я гледа с типичното си изражение „Не вярвам на очите си“ и тя осъзна, че той наистина ще отиде там — това бе просто част от същия проклет твърдоглав порив, който ги бе накарал да излязат от главния път. Той искаше да изследва непознати места, за Бога. И той искаше, разбира се, сувенир. Фланелка, купена в местния супер ще свърши работа, фланелка, на която да пише нещо умно като „Бях в Рая на Рокендрола и да знаете, че имат страхотен оркестър“.
— Скъпа — това бе мекият, нежен глас, който той използваше, когато възнамеряваше да я уговори да направи нещо или да го направи въпрос на живот и смърт.
— О, моля те, престани. Ако искаш да направиш нещо приятно за мен, обърни в обратна посока и ни откарай до Магистрала № 58. Ако направиш това, ще ти позволя тази вечер да си вземеш пак десерта. Даже двойна порция, ако пожелаеш.
Той дълбоко въздъхна, с ръце върху волана и очи вперени напред. Най-накрая, без да я погледне, той каза:
— Погледни през долината, Мери. Виждаш ли пътя, който води чак до отдалечения хълм?
— Да, виждам го.
— Виждаш ли колко е широк? Колко гладък? Колко добре асфалтиран?
— Кларк, това едва ли е…
— Погледни! Струва ми се, че виждам истински автобус по пътя. — Той посочи един жълт автобус, който се търкаляше по пътя към града, металната му повърхност блестеше на горещото следобедно слънце. — Ето още едно превозно средство, което срещнахме в тази част на света.
— Въпреки това…
Той сграбчи картата, която лежеше в конзолата на арматурното табло, и когато се обърна към нея, Мери осъзна с безсилно негодувание, че мекият, увещаващ глас временно е прикрил факта, че на него вече му е писнало да се разправя с нея.
— Слушай, Мери, и внимавай, за да няма после въпроси. Може би ще мога да обърна тук, може и да не мога — по-широко е, но не съм толкова сигурен като теб, че е достатъчно широко. И теренът ми изглежда все още достатъчно разкалян.
— Кларк, моля те да не ми крещиш така. Заболява ме главата.
Той направи видимо усилие и успокои гласа си.
— Ако обърнем тук, ни остават двадесетина километра до Магистрала № 58, по същия скапан път, по който минахме току-що.
— Двадесет километра не е толкова много. — Тя положи усилие гласът й да прозвучи достатъчно твърдо, дори и само за собствено успокоение, но почувства как волята й отслабва. Ненавиждаше се, но това нямаше да промени нещата. Имаше ужасно подозрение, че по този начин мъжете почти винаги надделяват: не поради това, че са прави, а поради това, че неуморно доказват собствената си правота. Те спорят така както играят футбол и ако им се противопоставиш, почти винаги ще завършиш дискусията с насинена душа.
— Не, двадесет километра не е чак толкова много — каза той с най-сладкия си и разумен глас, който издаваше на хиляда километра „Бъди благодарна, че не се опитвам да те удуша“, — но какво ще кажеш за тези осемдесет километра, които ще трябва да изминем, за да заобиколим тези гори, след като излезем на Магистрала № 58?
— Поставяш нещата така, сякаш гоним някакъв влак, Кларк!
— Просто ми писна от всичко това. Хвърляш един поглед на едно приятно градче със забавно именце и казваш, че ти напомня за „Петък Тринадесети, Част XX“ или някаква друга загубена история и искаш да се върнем. А този път ей там — посочи той към долината — води точно на юг. Сигурно има по-малко от половин час оттук до Токийти Фолз, ако минем по този път.
— Точно това ми каза в Оукридж, преди да поемем по тази част от частното пътуване, което спокойно можем да наречем както Бийтълс „Меджикъл Мистери Тауьр“.
Той я погледна още за миг, устата му се бе затворила, сякаш затворена от внезапен спазъм, след това той стисна скоростния лост.
— По дяволите — изръмжа той. — Ще се върнем. Но ако срещнем една кола по пътя, само една, ще се върнем пак в Рая на Рокендрола. Така че…
Тя сложи ръка върху неговата, преди той да превключи съединителя за втори път през този ден.
— Продължавай — каза тя. — ти може би си прав, а аз вероятно се държа глупаво. „Така ми е било писано, все да отстъпвам на проклетия му инат — си помисли тя. — Или е така, или просто съм прекалено уморена, за да споря с него.“
Тя вдигна ръката си, но той спря за момент и я изгледа:
— Само ако си сигурна.
И това бе наистина и последната капка и най-нелепия абсурд. Да победи не бе достатъчно за мъж като Кларк, гласуването също така трябва да бъде единодушно. Тя бе поддържала това единодушие много пъти, когато съвсем не се чувстваше съгласна с него в сърцето си, но откри, че този път няма да може да се насили чак толкова.