— Кларк! — Тя едва не изкрещя. — Какво правиш?
Той й посочи витрината на някакво заведение, което носеше не чак дотам приятното име „Рок енд Буги Ресторант“.
— Жаден съм. Ще вляза тук и ще си поръчам голяма „Пепси“ като начало. Няма нужда да идваш с мен. Можеш да си останеш тук. Заключи всички врати, ако искаш. — Като каза това, той отвори своята врата. Преди да може да извади краката си, тя го сграбчи за рамото.
— Кларк, моля те, недей.
Той погледна отново към нея и тя веднага разбра, че трябваше да запази за себе си шегата за Зоната на здрача — не защото бе погрешна, а защото бе правилна. Отново го преследваше митът за мъжката изключителност. Той не спираше, защото бе жаден, а защото това потайно градче го бе изплашило и него. Може би много, може би малко, тя не знаеше това, но знаеше, че той няма намерение да продължи, докато не успее да си докаже сам на себе си, че изобщо не се страхува.
— Няма да се бавя. Искаш ли лимонада или нещо друго?
Тя натисна бутона, който отключи предпазния й колан.
— Това, което искам, е да не ме оставяш сама.
Той й хвърли един съжалителен поглед, в който се четеше „Знаех си, че ще дойдеш“, от който тя почувства неудържимо желание да изскубне няколко косъма от косата му.
— И това, което също искам да направя, е да ти ударя един шут в задника затова, че ни набута в тази тъпа ситуация — завърши тя и с удоволствие видя как съжалителното изражение се обърна в наранено учудване. Тя отвори вратата от своята страна.
— Хайде, изпишкай се върху най-близкия воден кран, Кларк и да се разкарваме оттук.
— Да се изпишкам…? Мери, за какво, по дяволите, говориш?
— Давай содата! — отново едва се сдържа да не му изкрещи, докато същевременно си мислеше, че е наистина удивително колко бързо едно добро пътуване с добър човек може да се превърне в истински кошмар. Тя хвърли поглед към улицата и видя няколко младежи с дълги коси да се мотаят наоколо. Те също пиеха Олимпия и фиксираха непознатите в града. Единият носеше смачкана шапка. Пластмасовата маргаритка, затъкната в лентата кимаше напред и назад в следобедния бриз. Ръцете на спътника му изобилстваха с поизбелели сини татуировки. В очите на Мери те приличаха на типовете, които напускат гимназия в третия срок на десети клас, за да прекарат повече време като размишляват върху удоволствията от пътешествията с прехвърляне от влак на влак и изнасилване на момичето, с което излизат.
Доста странно обаче лицата им й изглеждаха отнякъде познати.
Те видяха, че тя ги наблюдава. Типът с широкополата шапка вдигна ръка и й направи знак, като завъртя пръсти. Мери бързо отвърна поглед и се обърна към Кларк.
— Моля те, хайде да изпием по-бързо разхладителните напитки и веднага да се разкарваме оттук.
— Разбира се — каза той. — И няма нужда да ми крещиш, Мери, искам да кажа, че стоя точно до тебе и…
— Кларк, видя ли ги ония двамата на другата страна на улицата?
— Какви типове?
Тя погледна точно навреме, за да види как Типа с широкополата шапка и Татуирания се промъкнаха през вратата на бръснарницата. Татуирания погледна през рамо и въпреки че не бе сигурна, й се стори, че той намигна.
— Току-що влязоха в бръснарницата. Видя ли ги?
Кларк погледна, но видя само една затваряща се врата и блясъкът на отразяващото се слънце, от който очите му се просълзиха.
— Какво им е особеното?
— Изглеждаха ми познати?
— Така ли?
— Точно така. Но ми е малко трудно да повярвам, че който и да е от познатите ми, се е пренесъл в Рая на Рокендрола, Орегон, за да заеме високоплатената и благородна длъжност на уличен безделник.
Кларк се засмя и я хвана за рамо.
— Хайде, ела — каза той и я поведе към Рок енд Буги Ресторант.
Рок енд Буги ни най-малко не оправда мрачните страхове на Мери. Тя очакваше да попадне в забутано място, не особено различно от полутъмното и доста сумрачно крайпътно заведение в Оукридж, където бяха обядвали. Вместо това те се озоваха в слънчево, приятно заведенийце, с аромата на петдесетте години — стени със сини плочки, хромирани рафтове за различните видове сладкиши, приятен жълт дъбов под и дървени перки на вентилатора, които лениво е въртяха над главите им. Циферблатът на стенния часовник бе обкръжен от тънки тръбички червен и син неон. Две сервитьорки, облечени в униформи от изкуствена коприна, в меки пастелни тонове, които напомниха на Мери за филма „Америкън Графити“, стояха до неръждаемия бар плот между ресторанта и кухнята. Едната бе млада — на не повече от двадесет години, а може би и по-млада и красива по някакъв излинял начин. Другата, ниска жена с обилна червена коса на клечки, имаше безсрамно изражение, в което Мери с изненада откри рязкост и отчаяние, а имаше и нещо друго: за втори път за толкова кратко време, Мери изпита силното чувство, че познава някого в този град.