— Смятах, че той е на нейна страна — оплака се Рен.
— Шшшт! — изсъска обезпокоен Тео, който се притесняваше, че думите ѝ ще привлекат вниманието на преследвачите към тях.
Само че те имаха други занимания. Фанг изрита Шрайк и го запрати назад, но нямаше достатъчно сила да се възползва от това си моментно преимущество, затова се огледа за път за бягство и се провикна за помощ. Лидерката на Зелена буря се хвана за перилата на терасата. Шрайк се съвзе и посегна грубо към гърба ѝ, но тя скочи в градините.
Преследвачът я последва. Той чу виковете на обезпокоени живородени зад себе си и когато погледна назад, видя Нага и хората му да бягат към счупения балкон, за да наблюдават. Шрайк не изпускаше следата от смазка и кръв, които ранената преследвачка оставяше след себе си. Първоначално му се стори, че се е насочила към „Заупокойна вихрушка“, но сега беше сляпа и вероятно другите ѝ сетива също бяха повредени. Шрайк следваше неприятната ѝ машинна миризма през гъстите зелени храсталаци на декоративния лабиринт и надолу по стръмния склон на парка. Фанг стигна до перилата в края и се обърна. Висящата ѝ ръка беше неизползваема, а другата почти не можеше да я движи. Ноктите ѝ се плъзгаха и стържеха като счупени ножици.
Изпълнен със съжаление, Шрайк каза:
— СЪЖАЛЯВАМ.
— Жената Зироу! — изсъска Фанг Преследвачката. — Тя е предателка, а ти си нейното създание. Трябваше да съм по-умна и да не се доверявам на живородена…
Шрайк я удари силно и размаза бронзовата маска на лицето ѝ. Главата ѝ се люшна назад на счупените вратни съединения, а лунната светлина освети лицето на мъртвата авиаторка. То беше изпито и сиво, черните ѝ устни разкриха маслиненокаменните ѝ зъби, счупените зелени лампички заемаха мястото на очите ѝ. Фанг вдигна осакатената си стоманена ръка, за да се прикрие, и добре познатото движение стресна Шрайк. Къде го беше виждал преди?
Фанг Преследвачката се отдръпна от него, изглеждаше пречупена и победена и погледна със слепи очи звездите.
— Виждаш ли я? — попита тя. — Онази ярката на изток? Това е ОДИН, последното от великите орбитални оръжия, които древните са изпратили в небето. То чака там горе и спи още от Шейсетминутната война. Много е мощно. Достатъчно мощно, за да унищожи безброй градове. И Тенекиената книга на Анкъридж съдържа кода, който да го пробуди. Помогни ми, господин Шрайк. Помогни ми да събудим ОДИН и да направим света отново зелен.
Шрайк отсече главата ѝ с три жестоки удара и дългият ѝ писък затихна, когато я отдели от врата.
Той хвърли тялото ѝ зад парапета, след това вдигна главата и падналата маска и ги запрати след него. Маската проблесна на лунната светлина и яростта и новата сила на Шрайк като че ли го напуснаха. В главата му се появиха смущения, докато тайните инстинкти, заложени му от доктор Зироу, се изключваха. Връхлетяха го спомени като летящи прилепи. Той вдигна ръце, за да се предпази от тях, но те продължиха да прииждат. Не бяха спокойните, тъжни човешки спомени, които изпълваха съзнанието му, докато умираше на Черен остров, а просто спомени за всяко ужасно нещо, което е направил, откакто стана преследвач — битките и убийствата, живородените бегълци, които убиваше за награда, онова момче просяк, чийто живот отне във Въздушен пристан единствено заради самото удоволствие от убийството. Защо беше сторил подобни неща? Защо тогава не изпита вината и срама, които изпитваше сега?
И в следващия миг в съзнанието му изникна обезобразено лице. То като че ли изплува от дълбоки води. Беше толкова ясно, че почти успя да се сети за името:
— Х… ХЕС…
— Ето го! — развикаха се гласове зад него. От храстите излязоха живородени войници. — Спрете го! Спрете преследвача в името на Зелена буря! — Водени от Нага с неговата дрънчаща броня живородените внимателно се приближиха. В ръцете си държаха огромни ръчни оръдия и парни автомати.
— Къде е тя? — попита Нага. — Какво направи с Фанг Преследвачката?
— ТЯ Е МЪРТВА — отвърна Шрайк. Почти не виждаше войниците, тъй като обезобразеното лице изпълваше съзнанието му. — ФАНГ ПРЕСЛЕДВАЧКАТА Е МЪРТВА. МЪРТВА Е ЗА ВТОРИ ПЪТ. АЗ Я УБИХ.
Нага каза още нещо, но Шрайк не го чу. Имаше чувството, че се разпада, че ръждясва и единственото, което го държи, е този спомен, това лице. Тя беше детето, което той спаси, единственото му добро дело.