— О, Куърк! — изкрещя мъжът. — Трябва да се върнем! Не можем просто да го оставим там!
Хестър махна ръцете му от лостовете и го блъсна. Той падна върху масата с картите, и то тежко. Изкрещя от болка.
— Забрави го, Том! — изпищя съпругата му. — Не можем да му се доверим. А и нарече „Джени“ боклук! Истински късметлия е, че не го наръгах с ножа си!
— Но той е просто дете! Не можеш да го оставиш там! Какво ще се случи с него?
— На кого му пука? Той е Изгубено момче! Забрави ли какво стори на Рен?
Дирижабълът им се озова в ясни небеса, осветени от лунната светлина. Димът беше като мръсна снежна покривка на петнадесет метра под гондолата им, а на няколко километра от тях се подаваха горните части на Ком Омбо и Бенгази. Покрай тях прелитаха дирижабли, но те не показваха някакъв интерес към „Джени Ханивър“. Хестър сканира небето пред тях и далеч на юг засече разкъсаните балони на Облак 9. Насочи носа на дирижабъла натам, заключи управлението и коленичи до Том. Той я погледна със странно изражение на лицето и тя изведнъж осъзна, че съпругът ѝ се страхува от нея. Това я накара да се разсмее. Хвана лицето му и го целуна, като облиза солените сълзи, събрали се в ъгълчетата на устата му, но Том извърна глава. Хестър също се уплаши. Дали този път не стигна прекалено далеч?
— Съжалявам — каза тя, макар че не го мислеше. — Виж, Том, съжалявам. Направих грешка. Паникьосах се. Ще се върнем, ако искаш.
Съпругът ѝ се дръпна от нея и се изправи с мъка. Пред очите му все още беше странната усмивка на лицето ѝ, докато го извеждаше от Пиперницата.
— Ти се забавляваш — констатира той. — Нали? Забавляваше се, докато избиваше всички онези хора в сградата на Шкин…
— Те бяха поробители, Том — отвърна Хестър. — Бяха злодеи. Те продадоха Рен. Продадоха малкото ни момиченце. Светът ще е едно по-добро място без тях.
— Но…
Тя поклати глава и изкрещя раздразнена. Защо съпругът ѝ не разбираше?
— Виж, ние сме просто малки хора, нали? Винаги сме били такива. Малки дребни хорица, които се опитват да си живеят живота, но все по свирката на типове като Чичо, Шкин, Масгард, Пенироял и… и Валънтайн. Така че, да. Харесва ми да съм силна колкото тях. Харесва ми да им отвръщам и да уравновесявам везните.
Том не каза нищо. На светлината от контролните табла Хестър видя, че на главата му се е появила нова синина, там, където се удари в масата с картите.
— Горкият Том — каза тя и се наведе да я целуне, но съпругът ѝ отново се отдръпна и се загледа в скалите на циферблатите за горивото.
— Резервоарите са пълни само наполовина — каза той. — Знаеше го, когато излетяхме. Ако се върнем, може никога да не стигнем до Рен. Както и да е, онези роби сигурно вече са пипнали горкия Рибна крокета.
Хестър неловко сви рамене, но ѝ се искаше да ѝ позволи да го прегърне. Манията му по Изгубените момчета я ядосваше много. Защо Том постоянно се тревожеше за други хора? Въпреки раздразнението си реши да се контролира.
— Рибна крокета може да се грижи за себе си — увери го тя.
Том я погледна обнадежден. Искаше му се да ѝ повярва.
— Мислиш ли? Той е толкова млад…
— Трябва да е на около дванадесет. Вече живеех в Безлюдните територии на тази възраст и се справях доста добре. А и не разполагах с обучението му в Обирджийника. — Хестър докосна лицето на Том. — Ще открием Рен — обеща му тя. — След това ще намерим гориво, ще се върнем в Брайтън и ще вземем Рибна крокета, когато нещата се поуспокоят малко.
Хестър го прегърна и този път Том не се дръпна, макар да не отвърна на прегръдката ѝ. Тя го целуна и прокара пръсти през оредяващата му коса. Мразеше да се кара с него. Мразеше и Рибна крокета, че спореха толкова ожесточено заради него. Надяваше се Изгубените момчета вече да са си направили футболна топка от гнусната му главица.
33.
Заминаващи
Тео и Рен не чакаха Бурята да ги залови отново. Те побягнаха през градините, когато смъртният вик на Фанг Преследвачката се разнесе между дърветата.
— Какво беше това? — попита момичето и спря стъписано от ужасния и самотен звук.
— Не знам — отвърна момчето. — Предполагам, че е нещо лошо.
Скриха се зад храстите, когато друг отряд на Зелена буря мина покрай тях. Шлемовете на войниците проблясваха с оранжева светлина. Рен погледна назад и видя, че Павилионът гори.
— Тео! Запалил се е!
— Знам — отвърна той. Беше застанал близо до нея, достатъчно близо, за да го види, че голите му гърди бяха настръхнали и че трепери леко на хладния вятър. Момчето изненадващо я прегърна. — Трябва да позволиш на Бурята да те отведе, Рен. Облак 9 пада. Като пленница ще оцелееш. Аз не мога да им позволя да ме отведат, но ти можеш. Струват ми се добри хора, този Нага и жената Зироу. Трябва да се върнеш.