— Ами ти? — попита момичето. — Не мога просто да те оставя тук.
— Ще се оправя — каза той, след което го повтори, за да прозвучи по-сигурен: — Ще се оправя. Това място бавно потъва. Ще се разбие в пустинята, след което ще се опитам да тръгна на юг. Там, в планинската верига Тибести, има статично селище, на юг от пясъчното море. Може би ще успея да стигна до него пеша.
— Не — отвърна Рен. Тя се отдръпна от приятеля си, защото докато я прегръщаше, умът ѝ спираше да работи и беше готова да се съгласи с всичко, което ѝ казваше, но дълбоко в себе си знаеше, че говори пълни глупости. Дори да оцелее, падането на Облак 9, прекосяването на пустинята пеша беше истинско самоубийство. — Оставам с теб — заяви тя. — Ще намерим начин да се махнем оттук и точка. Хайде. Връщаме се в аеродрума. Може би ще е останал някой летателен апарат, който все още става за летене…
Рен тръгна през задимените градини. Чувстваше се необяснимо обнадеждена и доволна от себе си, но когато отново стигнаха до летището, видя, че всичко е напълно разрушено. Хангарите и казармите на Поровете бяха изтърбушени и разпилени, а една от останалите на земята машини беше изцяло изпепелена. Но насред руините на беседката, където беше говорила с Орла Туомбли миналата вечер, намери две кожени туники с вълна, които висяха нелепо от една закачалка за дрехи, оставена насред останките. Това поне беше малка утеха. Хвърли едната на Тео, който побърза да остави сребристите си криле като прогонен от рая ангел, и я облече.
Рен се напъха в другата туника и се опита да измисли нов план.
— Добре — каза тя, — може би в крайна сметка ще се озовем в пустинята. Ще ни трябват храна и вода. Един компас също няма да ни е излишен…
Тео не я слушаше. Някакво раздвижване сред короните на дърветата от другата страна на останките беше привлякло вниманието му. Момчето направи знак на Рен да млъкне.
— О, богове! — прошепна тя. — Не отново Бурята!
Оказа се, че е само Нимрод Пенироял. Първият изстрел на Шкин беше уцелил Тенекиената книга в джоба на робата му и успя да му счупи няколко ребра. Вторият одраска слепоочието му и професорът беше изпаднал в безсъзнание. Едната страна на лицето му беше цялата в кръв. По някое време се съвзе и беше дошъл до аеродрума със същата идея като Рен и Тео — да намери начин за бягство от Облак 9. Той ги изгледа жално от храсталаците и прошепна:
— Помощ!
— Остави го — каза Тео, когато Рен тръгна към него.
— Не мога — отвърна момичето. Щеше ѝ се да може. След всичко, което беше направил, Пенироял не заслужаваше помощта ѝ. Но ако не му помогне, тогава щеше да е също толкова лоша като него. Тя коленичи до него и откъсна парче плат от долната част на туниката си, за да превърже главата му.
— Добро момиче — изхленчи професорът, докато Рен го увиваше. — Мисля, че си счупих крака при падането… Онзи дявол Шкин! Какъв звяр само! Той ме застреля! Застреля ме и отлетя!
— Е, вече знаеш как се е чувствал горкият Том Натсуърти — каза Рен. Кръвта попи в импровизираната ѝ превръзка веднага, щом я сложи. В този момент ѝ се прииска да е внимавала повече по време на уроците за оказване на първа помощ на госпожа Скейбиъс във Вайнленд.
— Онова беше коренно различно — отвърна Пенироял. — Беше… Велики Поскит! Откъде знаеш за Том Натсуърти?
— Аз съм негова дъщеря — отговори Рен. — Онова, което Шкин ти каза за мен, е истина. Том е мой баща. А Хестър ми е майка.
Пенироял издаде някакви гъргорещи звуци, а очите му се ококориха от ужас и болка. Той видя как Рен откъсна още една лента от дрехата си и се притесни, сякаш си мислеше, че ще го удуши с нея.
— Има ли човек на тази горяща палуба да се представя за този, който всъщност е? — попита немощно професорът и се отпусна в ръцете на Рен.
— Умря ли? — Тео застана зад момичето.
Тя поклати глава.
— Припадна, заради раната, може би. Трябва да му помогнем, Тео. Той ни спаси от Синтия.
— Да, но само за да се докопа до Тенекиената книга — напомни ѝ момчето. — Остави го. Може би Бурята ще го открие и ще го вземе с тях, когато си тръгне…
Прекъсна го вой на аеродвигатели на Вечерници и Лисичи демони, които започнаха да излитат от дърветата и да хвърлят дългите си сенки върху дима, докато си проправят път през такелажа на Облак 9. Бурята вече си тръгваше.