— Не — каза тя. — Не заради това я…
Генерал Нага я беше забравил за момент и даваше заповеди на подофицерите си.
— Разпратете съобщението по всички честоти — Фанг Преследвачката падна в битка. Нуждаем се от спокойствие и стабилност в този трагичен момент и така нататък, и така нататък. С цел да продължим славната борба срещу варварството на мобилистите, поемам върховното командване. Подгответе „Заупокойна вихрушка“ за отлитане. Искам да се върна в Тиенджинг, преди някой от другарите ни да се опита да узурпира властта.
— А затворниците, генерале?
Нага се поколеба, погледна доктор Зироу и каза:
— Няма да започна управлението си с клане. Качете ги на борда. Но моля ви, кажете на жената на Пенироял да спре да пее.
Преследвач Шрайк наблюдаваше от скривалището си зад храсталаците как войниците на Бурята се връщаха обратно на борда на „Заупокойна вихрушка“. Някой викаше по високоговорителите:
— Господин Шрайк! Господин Шрайк! Качете се на борда! Тръгваме си!
Преследвачът беше наясно, че доктор Зироу е наредила да го открият и изпитваше благодарност към хирурга-механик, но не се показа. Трябваше да остане на Облак 9. Момичето, което видя пред балната зала, не беше сред пленниците, които се качиха на аероразрушителя. Щом тя оставаше, Шрайк също щеше да остане. По някакъв начин, който все още не разбираше, това момиче беше свързано с Хестър. Вероятно като остане близо до нея, щеше отново да намери Хет.
34.
Който го намери, за него си е
Рибна крокета лежеше в дюните зад брега. Схванат от студа и предателството той наблюдаваше как Брайтън запали очуканите си двигатели и пое напред, като се движеше килнат на една страна. Гласовете на ликуващите Изгубени момчета се носеха над водата и дима.
Рибна крокета едва успя да се спаси. Когато Изгубените момчета нападнаха музея, той побягна като заек от ловци, мина през задния вход и излезе на горящите улици навън.
— Господин Натсуърти, върни се, върни се… — викаше той, докато най-накрая не стигна до кърмата на града и на сляпо се хвърли от една наблюдателна платформа в търсене на безопасността на океана.
Плуването до брега го изтощи и прибоят едва не го удави. Сега, изморен и измръзнал, Рибна крокета трябваше да се размърда отново. Гладните пустинни градове минаваха наблизо през дюните, а свирепи земноводни предградия се бяха устремили към него, привлечени от разрушените дирижабли и летящите машини, които бяха осеяли целия бряг и приливът продължаваше да изхвърля. Момчето, което никога досега не беше доближавало самоходен град, не можеше да повярва колко високо се издигат колелата им над него в задимения въздух или как земята се тресе и помества, когато минат наблизо. Давеше се от изгорелите газове и от пясъка. Най-накрая стана на крака и избяга надалеч от градовете в пустинята.
Вече наистина беше Изгубено момче. Нямаше представа къде се намира или къде отива. Бягаше ли, бягаше, а часовете се нижеха един след друг, плъзгаше се по дюните и се спъваше по сухата земя от чакъл и голи камъни. Страхуваше се от мрака и от дълбоките сенки, които ставаха все по-тъмни, докато луната потъваше на западния хоризонт. Най-накрая, на брега на една пресъхнала река, Рибна крокета легна и сви влажните си колене към гърдите, за да се стопли, и захленчи на глас:
— Какво ще стане с горкия Рибна крокета?
Никой не му отговори и това го плашеше повече от всичко. Гаргара, Пречка и Рен го бяха предали, фалшивите майки и татковци го бяха измамили, господин Шкин го излъга, а Том Натсуърти го изостави, но въпреки това предпочиташе да е с всеки един от тях, само не и сам тук.
Луната проблесна върху нещо, което лежеше наблизо. Без да му мисли много, Рибна крокета, обучен да се оглежда за лъскави неща, се приближи до него.
От пясъка го гледаше лице. Той го вдигна. Беше доста очукано и направено от бронз. Имаше дупки за очите. Устните бяха леко изкривени в усмивка, която му се стори успокояваща. Беше красиво. Момчето го доближи до собственото си лице и надникна към отиващата си луна през дупките за очите. След това прибра маската в палтото си и продължи напред с новооткрита смелост, като се зачуди какви други съкровища криеше тази пустиня.
На няколко десетки метра от него зоркият му поглед забеляза движение на дъното на пресъхналата река. Нервен като животно, Рибна крокета се приближи. Една отрязана ръка пъплеше по чакъла. Изглеждаше като направена от метал. Придвижваше се като ранен паяк, като се издърпваше на пръстите си. От китката се подаваха кабели, механизми и нещо, което приличаше на кост. Момчето усети, че има някаква цел в движенията на тази ръка и реши да я последва.