Съвсем скоро подмина други, не толкова живи телесни части — откъснат метален крак, изкривен на погрешната страна и захвърлен върху някакъв камък, и нарязано и очукано тяло. Ръката пълзя върху тях известно време, след което продължи напред. Няколкостотин метра по-напред Рибна крокета намери другата ръка, която си проправяше път към един склон от чакъл и камъни, където растяха закърнели акации.
И точно там намери главата — скелетоподобно сиво лице, поставено в метален череп, заобиколено от кабели, маркучи и тръби. Изглеждаше мъртва, но когато Рибна крокета приклекна над нея, тя го усети. Стъклените очи бяха счупени, но паякообразният механизъм вътре продължаваше да настройва и да цъка в опит да го види. Мъртвата уста се раздвижи. Главата прошепна толкова тихо, че Рибна крокета едва я чу.
— Повредена съм.
— Само малко — съгласи се момчето. Изпитваше съжаление към тази бедна стара глава. — Как се казваш?
— Ана — отговори шепнешком главата, след което добави: — Не, не. Ана е мъртва. Аз съм Фанг Преследвачката. — Сякаш създанието имаше два гласа — единият груб и повелителен, а другият — колеблив и учуден. — Бяхме отвлечени от Аркангел — каза вторият глас. — На седемнадесет години съм и съм робиня от 4-ти тип в станциите за асимилиране на Стилтън Каел, но строя свой собствен дирижабъл и… — Първият глас изсъска и я прекъсна: — Не! Това беше много отдавна, по времето на Ана, а тя е мъртва. Сатя, мила? Това ти ли си? Толкова съм объркана…
— Казвам се Рибна крокета — представи се момчето, което също беше малко объркано.
— Мисля, че съм повредена — сподели главата. — Валънтайн ме измами… Мечът в сърцето ми… Толкова ми е студено… Толкова студено… Не. Да. Сега си спомням. Спомням си. Машината на жената Зироу… Генерал Нага само стоя отстрани и позволи всичко това да се случи… Бях предадена.
— Аз също — сподели Рибна крокета. Той видя изкривените свръзки около краищата на черепа, от който беше изтръгната бронзовата маска. Извади я от вътрешността на палтото си и я сложи обратно на мястото ѝ, доколкото това беше възможно.
— Моля те, помогни ми — прошепна главата и след малко добави: — Ти ще ме поправиш.
— Нямам представа как.
— Тя… Аз ще ти кажа.
Рибна крокета се огледа наоколо. Частите от тялото на Преследвачката пъплеха през пясъка към него. Тяхната цел беше главата. Гърчещите се пръсти му напомняха за многокраките камери, които поправяше за Гаргара.
— Може да успея — отвърна момчето. — Не тук. Ще имам нужда от инструменти и други неща. Ако съберем всичките ти части и намерим някой град…
— Направи го — заповяда главата. — След това ще пътувам на изток. Към Шан Гуо. Към дома ми в Ърдин Теж. Ще си отмъстя на живородените. Да, да…
— Ще дойда с теб — каза Рибна крокета, който не искаше отново да бъде изоставен. — Мога да ти помогна. Ще имаш нужда от мен.
— Знам тайните на Тенекиената книга — заяви главата, която шепнеше на самата себе си. — Кодовете са на сигурно място в паметта ми. Ще се върна в Ърдин Теж и ще събудя ОДИН.
Рибна крокета нямаше представа какво означава това, но се радваше, че има някой, който да му казва какво да прави, макар този някой да беше просто една глава. Той се изправи. В клоните на близките храсти плющеше скъсана сива роба. Рибна крокета я взе и я завърза в нещо подобно на чанта. След това, докато главата на Фанг Преследвачката си шепнеше за света, който отново щял да стане зелен, започна да събира разпилените части на тялото ѝ.
35.
Изоставени в небето
На Облак 9 стана много тихо, след като Бурята си тръгна. Вятърът продължаваше да свисти през отпуснатите въжета, останалите здрави балони се блъскаха един друг и тътенът от срутващи се подове долиташе от вътрешността на Павилиона, но това не бяха човешки звуци и затова нямаха значение.
Тео и Рен отведоха припадналия Пенироял в гората от кипариси, която се намираше между навеса за лодки и декоративния лабиринт. В сърцето на гората имаше фонтан. Оставиха професора до него, като се опитаха да го наместят в удобна поза. След това Тео седна, отпусна глава върху ръцете си и също заспа. Това изненада Рен. Колкото и да беше изморена, знаеше, че е твърде изплашена и притеснена, за да заспи. Явно спътникът ѝ не се чувстваше по този начин. Той беше участвал в битка и преди и вероятно е свикнал с подобна несигурност.