— Бу-Бу, гълъбице моя, мога да обясня всичко! — измърмори Пенироял, размърда се и отвори едва очи. Видя, че Рен е до него и каза: — О, ти ли си?
— Заспивай — нареди му момичето.
— Не ме харесваш — каза сърдито професорът. — Виж, съжалявам за баща ти, наистина. Горкият млад Том. Не исках да го нараня. Стана случайно, кълна ти се.
Рен провери превръзката му.
— Не е само заради това — отвърна тя. — Също и онази твоя книга. Пълна е с лъжи! За госпожица Фрея, Анкъридж и относно сделката, която мама е сключила с Ловците…
— О, това е истина — отвърна Пенироял. — Признавам, че може да съм поукрасил малко фактите тук и там, за да е по-интересно повествованието, но Хестър Шоу наистина изпрати Аркангел след нас. Самата тя ми сподели това. „Аз съм тази, която изпрати Ловците тук — каза ми насаме. — Защото исках Том да бъде отново само мой. Той е моето хищническо злато.“ И няколко месеца по-късно, докато бях сред бежанци от Аркангел, се запознах с очарователна млада жена на име Джулиана. Била робиня в дома на онзи грубиян Пьотр Масгард. Тя ми каза, че станала свидетелка на сделката. Някаква авиаторка отишла при господаря ѝ и му разкрила местоположението на Анкъридж. Млада авиаторка, която била почти момиче все още, с обезобразено лице…
— Не ти вярвам — отвърна начумерено Рен, остави го сам и излезе в градините. Не можеше да е истина, Пенироял отново прибягваше до старите си номера и извърташе истината. Но защо толкова много държи на тази част от историята си, след като призна, че останалото е измислица?, зачуди се момичето. Е, може би, защото вярваше в нея. Може би мама наистина му е казала това, за да го изплаши. А що се отнася до робинята на Масгард, това, че е видяла господаря си да разговаря с някаква обезобразена авиаторка, не означаваше, че е била майка ѝ, все пак въздушната търговия е опасна работа, сигурно има много авиаторки с обезобразени лица…
Рен поклати глава и се опита да прогони обезпокоителните мисли. Имаше по-важни неща, за които да се тревожи, от глупавите истории на Пенироял. Облак 9 се люлееше под краката ѝ, а нощта беше изпълнена със стенанията на опънатите въжета. От наклонените ливади се издигаше дим, който скриваше разпръснатите тела и преобърнатите бюфетни маси. Рен събра малко разсипани ордьоври и се загледа в Павилиона, докато ги ядеше. Не ѝ беше лесно да приеме промяната, която красивата сграда беше претърпяла. Цялата беше измърсена и наклонена, а светлината, която се носеше от счупените ѝ прозорци, представляваше червеното сияние на разпространяващите се пламъци. Големият централен купол зееше като пръсната пърхутка. Балоните над него като че ли все още се държаха, но целите бяха почернели от дима, а някои от по-буйните пламъци подскачаха от покрива на крилото за гости на Пенироял и се доближаваха опасно много до тях.
Докато стоеше и гледаше всичко това, Рен осъзна, че някой е застанал до нея и я наблюдава.
— Тео? — попита тя и се обърна.
Но не беше приятелят ѝ.
Момичето се стресна, изгуби равновесие върху наклонената земя, падна и изхълца от страх. Преследвачът не помръдна, а само се стегна, когато градината се разлюля. Той се беше втренчил в Рен. Дали е възможно да гледа по различен начин с тези негови зелени лампи вместо очи? Светлината от огньовете се отразяваше върху очуканата му броня и изцапаните му нокти. Главата му потрепна. От раните му течаха масло и лубрикант.
— ТИ НЕ СИ НЕЯ — каза преследвачът.
— Не — съгласи се Рен с писклив глас като някакво малко мишле. Нямаше представа за кого говори ужасната машина, но не искаше да спори. Тя се затътри по дупе назад в опит да се отдалечи от него.
Преследвачът бавно се приближи до нея и отново спря. Рен като че ли чуваше странни механизми да бръмчат и тракат в бронирания му череп.
— ПРИЛИЧАШ НА НЕЯ — каза той. — НО НЕ СИ ТЯ.
— Да, знам, много хора ни бъркат — отвърна Рен и се зачуди с кого я бърка. Нямаше смисъл да бяга, каза си тя, но тялото ѝ и желанието ѝ да остане жива не искаха да я слушат. Тя се изправи, побягна, хлъзна се на мократа трева и полетя надолу по склона на градините.
— ВЪРНИ СЕ — замоли я Шрайк. — ПОМОГНИ МИ! ТРЯБВА ДА Я НАМЕРЯ! — Преследвачът хукна след нея, но се спря. Ако подгонеше момичето, само щеше да я изплаши повече, а вече беше отвратен от ужаса и ненавистта, които видя изписани на това странно, познато лице. Видя я как се изгуби насред дима. Централният купол на Павилиона се срина в балната зала в облак от искри зад него. Колела от останки се затъркаляха покрай него, за да се разбият във фонтана и саксиите или да паднат от края на палубата и да полетят надолу в пустинята.