Шрайк не им обърна внимание и въпросително наклони глава на една страна. Чувствителните му уши успяха да различат жуженето на аеродвигатели над царуващия шум.
Зяпнала в опит да си поеме въздух и с препускащо в гърдите ѝ сърце, Рен се върна обратно в гората от кипариси. Пенироял беше заспал или изпаднал в безсъзнание отново, но Тео стана на крака.
— Какво има, Рен?
— Преследвач! — съумя да отговори тя. — Зелена буря са оставили преследвач. Онова голямо грозно създание, което се би с другата…
Пенироял простена и се размърда. Тео дръпна нежно момичето настрани.
— Рен, ако този преследвач искаше да ни убие, вече щеше да ни е намерил, нали? Щеше да те последва и вече да е тук.
Момичето помисли по въпроса.
— Мисля, че беше повреден — отвърна тя.
— Значи това е причината.
— Според мен е полудял — продължи Рен, като си спомни странния начин, по който преследвачът ѝ говореше. Разкикоти се нервно. — Ако работата на другите преследвачи е да убиват хора, предполагам, че е добра идея да зарежат някого, който е полудял, на обречен остров. Може би просто е искал да си поговорим за времето. Или пък да ми ушие жилетка.
Тео се засмя.
— Както и да е — каза той, — всичко ще е наред. С бързината, с която губим газ, ще кацнем в пустинята след около половин час.
— Казваш го така, сякаш е нещо хубаво.
— Такова е — отвърна Тео. — Ела и виж.
Двамата прекосиха гората и стигнаха до края ѝ. Там само една къса и стръмна ливада ги делеше от ръба на палубата. Зад парапета се виждаше земята. Сянката на Облак 9 се плъзгаше по извити дюни и голи камънаци. Навсякъде около тях беше осеяно със светлини и призрачни облаци прах, които обозначаваха наближаването на малките градове и села, устремени към мястото, където смятаха, че ще падне Облак 9.
— Клошарски градове! — извика Рен. — Ще ни изядат!
— Ще изядат Облак 9 — отвърна Тео. — Не нас. Ще слезем в пустинята, преди градовете да пристигнат, и ще се качим на борда им като пътници, а не като плячка. Ще вземем злато, Стара технология или нещо друго от Павилиона, за да си платим пътуването. Ще се оправим.
Рен се успокои. Така са се събрали мама и татко, помисли си тя. Така хората се сплотяват, като преживяват подобни приключения заедно. Това е достатъчно силно, за да преодолее всичко друго като недоверие, грозота и подобни. Не че Тео беше грозен. Никак даже. Рен се обърна да го погледне. Лицата им бяха толкова близо, че върхът на носа ѝ докосна бузата му.
И в този момент, когато момичето осъзна, че ще се целунат и част от нея наистина го искаше, но друга част беше по-изплашена от целувката, отколкото от клошарските градчета, ливадата, също като палуба на лодка в бурно море, пропадна внезапно под краката им и тя полетя към Тео, а Тео към едно дърво.
— Богове! — оплака се Рен.
В короната от балони на Облак 9 ставаха лоши неща. Централната клетка се беше спукала от подскачащите от Павилиона пламъци и газта излизаше от нея под формата на синя огнена струя. Няколко от по-малките балони все още се държаха, но не бяха достатъчни, за да поддържат тежестта на Облак 9 за дълго. Палубата се наклони още повече и водата от фонтаните и басейните започна да се излива от ръба на малки бели водопади. Падаха останки, статуи, беседки, палми в саксии, градинско обзавеждане, палатки и музикални инструменти, всичко се сипеше като манна небесна върху дюните долу.
Мръсните градове на пустинята увеличиха скоростта си и започнаха да се бутат и да се карат в желанието си да стигнат първи на мястото на катастрофата.
„Джени Ханивър“ прелетя през дима и прахта в сянката на Облак 9. През прозорците на бакборда се виждаше как долната му част е наклонена и наподобяваше на огромна опустошена стена, осеяна с кратери от бомбите и изгорели останки. Хестър насочи прожектора натам и видя как няколко метални пътеки на поддръжката се срутиха, а след тях и една предупредителна табела, на която пишеше с печатни бели букви, високи три метра: ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО. Лифтът се люлееше на откъснатите въжета, а от разбитата му кабина се развяваха окървавени бални рокли и вечерни роби.
— Закъсняхме — каза Хестър. — Няма да има оцелели там горе.