Може би затова се почувства така силно привлечена от Изгубените момчета. Може би Гаргара беше видял в нея именно този аутсайдерски дух и това го накара да ѝ се довери.
Рен излезе на двора, като отхапваше от питката и внимаваше да не изцапа тениските на мама с мед. Татко слагаше малки цепеници на дръвника и ги режеше наполовина с едно движение на брадвата. Беше си сложил старата сламена шапка, защото кестенявата му коса вече не покриваше цялата горна част на главата му и плешивото петно често изгаряше на слънцето. Той спря да работи, когато забеляза Рен, седна и сложи ръка на гърдите си. Явно се радваше, че е намерил основателна причина да си почине. Рен се зачуди дали старата му рана не се обаждаше отново.
— Значи най-накрая се събуди? — попита я той.
— Не, само ходя насън — отвърна тя, срита няколко парчета дърво да не ѝ пречат и седна до баща си. Целуна го по бузата и облегна глава на рамото му. В края на двора, където бяха кошерите, жужаха пчели. Рен се заслуша в песента им и се зачуди как да повдигне въпроса за Тенекиената книга на Анкъридж. След малко реши да попита за нещо различно.
— Тате, помниш ли Изгубените момчета?
Той стана неспокоен, както се случваше винаги, когато го попиташе за старото време. Той се заигра с гривната на китката си, голямата брачна гривна от червено злато, на която инициалите му бяха преплетени с тези на мама.
— Изгубените момчета — повтори той. — Да, едва ли някога ще успея да ги забравя…
— Чудех се… много ли са били зли.
— Е, познаваш Боне — отвърна татко. — Той не е зъл, нали?
— Малко е странен.
— Възможно е, но е добър човек. Ако някога изпаднеш в беда, можеш да го помолиш за помощ. Благодарение на него намерихме това място, знаеш историята. Ако не беше избягал от Гримзби и не беше донесъл картата на Снори Улвесон…
— О, да, чувала съм всичко това — отвърна Рен. — Както и да е, не за Боне си мислех, а за другите, онези в Гримзби. Били са много лоши, нали?
Том поклати глава.
— Техният водач, Чичо, той не беше добър човек. Караше ги да правят лоши неща. Но мисля, че Изгубените момчета бяха смесица от добри и лоши, както е навсякъде другаде. Помня, че имаше едно малко момче, казваше се Гаргара. Той спаси Боне, когато Чичо се опита да го убие, и му даде картата, която ни донесе.
— Значи е бил също толкова смел, колкото Боне?
— В известен смисъл, да.
— Познаваш ли го? Колко е голям той?
— О, както вече ти казах, тогава беше много малък — отвърна баща ѝ и се сети за краткия си и неприятен престой при Изгубените момчета. — На девет-десет години. Може би дори и по-малко.
Рен остана доволна от отговорите. Ако Гаргара е бил на девет, когато тате го е срещнал, сега трябваше да е на малко повече от двадесет и пет, а това означаваше, че не е много по-стар от нея. А е бил и добър младеж, помогнал за спасението на Анкъридж.
— Откъде се появи този внезапен интерес? — попита я баща ѝ.
— О, без причина — отвърна съвсем небрежно Рен. Почувства се странно да лъже тате. Той беше човекът, когото обичаше най-много на този свят. Винаги се беше отнасял с нея като с приятел, а не като с дете, и преди му доверяваше всичко. Изведнъж страшно ѝ се прииска да му разкаже какво се беше случило на северния бряг и да го попита какво да прави. Но не можеше, нали?! Нямаше да е честно спрямо Гаргара.
Тате продължаваше да я гледа любопитно, затова добави:
— Просто се сетих за тях, това е всичко.
— Защото са Изгубени? — попита той. — Или защото са Момчета?
— Знам ли — отвърна Рен. Дояде овесената си питка и дари с лепкава целувка бузата на татко. — Отивам да се видя с Тилди. Чао!
Тя излезе през портата отстрани на двора и тръгна по „Дог Стар Корт“. Слънцето огряваше косата ѝ, а Том стоеше и я гледаше, докато не зави зад ъгъла. Чувстваше се горд от високата си красива дъщеря и все още се изумяваше, дори след толкова много години, при мисълта, че двамата с Хестър бяха създали това прекрасно създание.
В сенките под купчината с дървета безжична многокрака камера насочи окуляра си към него, а в една подводна пещера на някое от по-малките островчета изображението му се появи върху кръгъл син екран.
— Тя почти ни издаде! — каза момчето на име Рибна крокета. — Той ще се досети!
Гаргара го потупа по рамото.
— Не се тревожи. Натсуърти няма никаква представа, също като останалите. Дори и не подозира какво се случва.