— Не говори така! — скастри я Том. Тонът му беше остър, защото все още беше изнервен от спора им. Не искаше повече да се карат, защото най-важното в момента беше намирането на Рен, но нещата между него и Хестър се бяха променили и не смяташе, че ще могат да се поправят. Суровото ѝ държание и спокойствието, с което заряза Рибна крокета, караха вътрешностите му да се свиват.
Разгневен, Том се зае с управлението на „Джени“, плъзна го над палубата и внимателно го прекара през такелажа. Изведнъж му се прииска с него да е Фрея, а не Хестър. Тя нямаше да изостави горкия Рибна крокета. Тя щеше да намери изход от кулата на Шкин, без да се налага да убива всички онези мъже. И нямаше да губи надежда за намирането на Рен толкова бързо.
— Помниш ли Лондон? — попита той. — Помниш ли нощта на МЕДУЗА, когато дойдох да те спася? Тогава положението също изглеждаше безнадеждно, но те намерих, нали? А сега двамата ще намерим Рен.
Облак 9 се разлюля като кадилница под тях. Хестър насочи прожектора към опустошените му градини.
Рен и Тео влачеха Пенироял между тях и вървяха настрани по стръмната повърхност на градините. Търсеха място, където да се прикрият, когато палубата падне долу.
— Добра работа! — каза им професорът, който дойде за кратко в съзнание. — Великолепни сте! Ще се погрижа и двамата да получите свободата си… — След тези думи той отново припадна, което го направи невероятно тежък. Оставиха го в градината и Рен седна до него. Земята беше на сто и петдесет метра под тях, вероятно и на по-малко. Момичето различи няколко хилави храсти, опитващи се да виреят насред дългите скали във формата на полумесеци, осеяли цялата пустиня, и прозорците и вратите на горния етаж на градче, което се движеше на големите си, подобни на варели колела в сянката на Облак 9. Въздухът беше изпълнен с песента на опънатия такелаж. Над металните пронизителни писъци започваше да се откроява друг шум. Рен вдигна поглед. През плетеницата от въжета, които се мятаха около градината, проникна лъч от прожектор и я замая. След малко се отмести, дълъг лъч светлина проследи безцелните пътеки в ливадите и иззад него се показа малък дирижабъл.
— Виж! — провикна се Рен.
— Клошари — изръмжа Тео. — Или аеропирати!
Хората от градчето долу като че ли бяха на същото мнение, тъй като една ракета полетя и се взриви в небето зад малкия дирижабъл. Той смени посоката за момент, но след малко отново се върна на стария си курс. Насочващите перки се движеха като перки на любопитна риба. Едно лице се появи на прозореца на гондолата. Насочващите перки отново се размърдаха, двигателите се завъртяха и дирижабълът кацна в металния двор. А той не беше чак толкова далеч от тях, та Рен да не може да разпознае хората, които слязоха от гондолата и тръгнаха към нея по скосената ливада.
В началото не можа да повярва. Струваше ѝ се толкова невероятно мама и тате да са тук, че затвори очи и се опита да накара болезнените халюцинации да изчезнат. Не може да са те, не може да са те, без значение какво казваха глупавите ѝ очи. Явно приключенията, които преживя, ѝ бяха дошли в повече и започваше да си въобразява разни неща.
В следващия миг един глас извика:
— Рен!
Нечии ръце я прегърнаха и я притиснаха силно и това беше баща ѝ. Той я прегръщаше, смееше се и повтаряше „Рен!“ отново и отново, докато сълзите му образуваха бели вадички през пепелта и прахта по изцапаното му лице.
36.
Странни срещи
— Съжалявам — каза тя. — Толкова много съжалявам, постъпих изключително глупаво… — И след тези думи не можеше повече да говори, но не успя и да измисли какво повече да каже.
— Всичко е наред — продължаваше да повтаря баща ѝ. — Няма значение, сега си в безопасност, това е най-важното…
Татко отстъпи и мама дойде да я прегърне, силно, здраво, тя придърпа лицето ѝ в кокалестото си рамо и ѝ заговори в ухото:
— Добре ли си? Ранена ли си?
— Нищо ми няма — подсмръкна Рен.
Хестър се дръпна назад и хвана в ръце лицето на дъщеря си, изненадана от огромното количество любов, което изпитваше към нея. Плачеше от радост, а тя почти никога не плачеше. Тъй като не искаше Том и Рен да си мислят, че се е размекнала, се извърна на една страна и забеляза високото чернокожо момче зад дъщеря си.
— Мамо, татко — започна Рен, като се обърна и дръпна непознатия по-близо, — това е Тео Нгони. Той ми спаси живота.
— Спасихме се един друг — отвърна срамежливо момчето, което също плачеше, защото си представяше как неговите родители щяха да го посрещнат, ако някога се върне у дома в Загуа.