Хестър изгледа подозрително красивия млад авиатор, но Том се ръкува с него и каза:
— По-добре да се качваме на борда.
Той се обърна към очакващия ги дирижабъл и Тео тръгна с него, но когато Хестър се изправи, за да ги последва, Рен я спря.
— Не, почакай. Пенироял…
Том и Тео не я чуха, но майка ѝ — да.
Рен мина бързо през дърветата към фонтана. Пенироял, който се беше съвзел от шума на аеродвигатели, се опитваше да стане на крака. Той се ухили, като видя момичето, и изрече със слаб глас:
— Какво ти казах, а? Никога не се отчайвай! — В следващия миг разпозна фигурата, която се появи зад нея и добави: — О, велики Поскит!
Последния път, когато Хестър видя Пенироял, той бягаше в снега на Анкъридж. Беше в нощта, когато тя уби Ловците. За последен път говори с него малко след това, в опустошената кухня на къщата на господин и госпожа Аакиук, когато му сподели как Ловците са открили града.
Пенироял отстъпи назад. Лицето му беше бяло като сирене и приличаше на лице на мъртвец под засъхналите капки кръв. Хестър го спипа с две бързи крачки, събори го и извади ножа си, докато той се опитваше да се освободи от нея.
— Моля те! — захленчи професорът. — Пощади ме! Ще ти дам всичко!
— Млъквай — отвърна Хестър, разкри врата му за острието си и го наклони на една страна, за да не изпръска кръвта новото ѝ палто.
Рен я блъсна отстрани и я избута.
— Мамо, недей! — провикна се тя.
Хестър изръмжа гневно.
— Не се меси в това…
Но Рен не можеше да не се меси. Тя забеляза погледа в очите на майка си, когато видя Пенироял. В него не се четеше омраза, гняв или жажда за отмъщение, а страх. А защо мама би се страхувала от професора, освен ако онова, което той разправяше за нея, не беше истина? Хестър отново тръгна към жертвата си, но Рен застана пред нея и разпери ръце, за да защити Пенироял.
— Аз знам! — извика тя. — Знам какво си направила! Така че, ако искаш да го накараш да замълчи, закъсня! Ако искаш да го запазиш в тайна, ще се наложи да убиеш и мен.
— Да те убия? — Хестър сграбчи Рен за яката на туниката ѝ и я блъсна силно в едно дърво. — Ще ми се никога да не се беше раждала! — извика тя, обърна ножа и смени хватката си върху износената костна дръжка. Острието отрази светлината от огньовете. Отраженията се плъзнаха по ужасеното и дръзко лице на Рен и изведнъж то заприлича на Хестър на лицето на собствената ѝ полусестра, Катрин Валънтайн, която умря, за да я спаси от меча на баща им.
— Мамо? — изрече Рен с тих и шокиран глас.
Хестър свали ножа.
Том и Тео се появиха от дърветата и се плъзнаха по стръмната ливада.
— Какво става тук? — извика Тео, който беше първи. — Рен? Добре ли си?
— Тя се опитва да го убие! — Момичето беше паднало на колене. Плачеше толкова силно, че почти не можеха да разберат какво говори, но тя продължи да повтаря думите, докато не го сториха. — Тя иска да убие Пенироял!
Том погледна професора, който вдигна трепереща ръка.
— Том, скъпи приятелю, да не прибързваме…
Том не отговори известно време. Той добре помнеше какво е чувството да лежи по гръб в снега на Анкъридж с мисълта, че скоро ще умре. Все още усещаше дупката в гърдите си и вкуса на кръвта. Не можеше да забрави заглъхващия тътен на двигателите на „Джени“, докато Пенироял бягаше с него. За момент изпита жестокостта на Хестър и беше готов да вземе ножа, за да довърши лично стария подлец. Но чувството бързо отмина и той се протегна за ръката на съпругата си.
— Хет, погледни го. Той е стар и безпомощен и дворецът му е обгърнат от пламъци. Това не е ли достатъчно отмъщение? Хайде да го качим на борда на „Джени“, преди това място да е паднало.
— Не! — изкрещя Хестър. — Не помниш ли какво се случи последния път, в който го качихме на борда? Забрави ли какво ти стори? Едва не те уби! Не можеш просто да му простиш!
— Да, мога — отвърна непоколебимо Том. Коленичи до Пенироял и кимна на Тео да му помогне да го вдигнат. — Каква е алтернативата? Да го убием ли? Какво ще постигнем с това? Нищо няма да се промени…
— Напротив — заяви Рен, а тонът ѝ беше толкова странен, че Том вдигна глава, за да я погледне. Тя плачеше и хлипаше, а лицето ѝ беше цялото в сълзи и сополи. Момичето се сви изплашено, когато майка ѝ я погледна, и изкрещя: — Ако го убие, той няма да може да ти каже как е продала Анкъридж на Ловците.
Хестър извърна рязко глава, сякаш дъщеря ѝ я беше зашлевила.
— Лъжи! — отвърна тя и се опита да се засмее. — Пенироял ѝ е напълнил главата ѝ с лъжи!